Големият мъж побутна Боби с лакът, накара го да се обърне с лице към нея.
- Усмихвай се, бъди щастлив - подсказваше му той.
Дий се вмъкна в колата като вятър, облъхна ги с аромат на мента и горещите вълни на възбудата си.
- Тя те хареса - и децата ѝ те харесаха! Тя каза, че си много миличък. - Тя целуна Боби по бузата и Аш отбеляза с облекчение, че момчето не се дръпна от нея, нито се опита да се съпротивлява.
- Изяде ли си вечерята?
- Изяде всичко, Дий - отговори Аш.
- Какво добро момче!
- Много ми е хубаво тук - каза Боби.
- Наистина ли, скъпи? Наистина ли му е добре тук на сладкото ми момче?
- Обичам да идвам тук с теб.
- О, и аз обичам да идвам тук с теб. - Тя го прегърна, притисна го толкова силно към себе си, че Аш го чу неволно да изсумтява.
- Знаеш ли какво? Мисля, че заслужаваш нещо по-специално. Искаш ли? Искаш ли нещо по-специално?
- Да, моля те.
- Тогава да тръгваме - и нещо специално ще има за ангелското ми момченце. - Прегърна го отново, с лице обърнато към Аш, но очите ѝ не бяха фокусирани върху него. Не беше погледнала едрия мъж, откакто бе влязла в колата.
- Кого обичаш, любов моя?
- Тебе, Дий.
Тя запали двигателя и измъкна колата от паркинга.
- И аз те обичам, Томи - заяви тя. - Обичам те много.
Постави ръка върху коляното на момчето и я остави там, шофираше само с едната ръка. Аш внимателно наблюдаваше Боби. Той нито се усмихваше, нито плачеше. Сякаш изцяло беше някъде на друго място.
* * *
Продавачката се казваше Каръл. Тя работеше вечер и мразеше работата си, защото искаше да бъде вкъщи с децата си, вместо да продава дрехи на разни хора. Двамата ѝ синове бяха вкъщи с майка ѝ, която ги хранеше, говореше им и ги слагаше да спят, както бе вършила това със самата Каръл. Не приемаше като нещо неестествено факта, че майка ѝ отглежда нейните деца, но той я измъчваше, защото я лишаваше от удоволствието да бъде с двете си хубави момчета толкова, колкото ѝ се искаше. Работата вечер обаче ѝ позволяваше да ги прибира от училище, когато майка ѝ вече бе тръгнала за дневната си работа. Тя се връщаше вкъщи достатъчно рано и те не оставаха повече от час сами след училище. Семейството се нуждаеше от двете заплати, за да се пребори с живота, но най-важно беше децата да не остават сами. Не искаше да допуска нейните момчета да стоят сами, вторачени в телевизора, както живееха много деца, или, още по-лошо, да растат на улицата, която можеше да ги научи на множество начини да съкратят живота си.
Не виждаше децата си толкова много, колкото ѝ се искаше, но със сигурност можеше да прецени как изглежда едно здраво момче. Момчето пред нея не беше здраво. То стоеше на около четири-пет метра от стойката за ризи с къси ръкави, на която имаше табела за намаление с двайсет процента. До него стърчеше мъж, който се покриваше с представите на Каръл за пещерен човек - някой го бе натикал в дънки и набързо го бе подстригал и обръснал. Момчето бе неестествено бледо - недопустимо беше бяло момче да е толкова бледо посред лято. Под очите му имаше тъмни торбички и дори кожата му под очите изглеждаше потъмнена с въглен. А очите... - очите му бяха мъртви. Те не се вторачваха, не се оглеждаха като очите на всяко нормално момче, те бяха просто - там. Забодени в главата му, като че ли някой ги бе поставил на лицето му, но бе забравил да ги включи, да им вдъхне живот. Момчето стоеше там, сякаш само за това му стигаха силите, като някое създание от филмите, гледани от Каръл: някой от живите мъртви или от жертвите на Дракула. „Сякаш кръвта му е източена - помисли си Каръл. - Само кожа и кости е. Не, това момче изглежда наистина много зле.“
Майка му обаче като че ли не можеше да се спре. Жената ломотеше като навита с пружина и така се буташе в нея, че ако чантата ѝ не бе заключена в задната стая, Каръл щеше здраво да я стиска с ръце. Или сякаш бе включена на скорост, да, точно така. Каръл нямаше навика да поглежда клиентите си в очите, обаче малко неща ѝ убягваха. Зениците на тази жена не бяха разширени, но в очите ѝ просвяткваше странен блясък...
Освен това тя нямаше елементарна представа за размерите на детските дрехи. Опитваше се да облече момчето в дрехи, в които то направо щеше да се изгуби. Да иска, моля ти се, размер 10-12 за това нещастно дребно момче!
- Имате предвид онова момче? - запита Каръл и посочи с глава към детето.
- Да, той е моят Томи. Не е ли красив?
- Хубаво момче е - отвърна Каръл без ентусиазъм.
- Нали е красив?