Жената махна на момчето, като че ли то се намираше на другия край на магазина, не само на няколко стъпки от тях. Момчето също махна с ръка и изкриви лицето си в нещо, което може би беше усмивка. Пещерният мъж просто стоеше там с лапа върху рамото на момчето, сякаш за да го закрепи изправено.
- Да, мадам, хубав е. - Каръл си представи за миг синовете си, бликащата им енергия, светналите им, пръскащи искри очи. - Но той не е за размер 10-12.
- Разбира се, че е - заяви жената. - Сама го измерих.
- Да, мадам, сигурна съм в това, но аз мога да кажа, без да го меря, че неговият размер не е 10. Прекалено мършав е за този размер.
- Мършав? Моето момче не е мършаво. - Жената изглеждаше ужасена, сякаш тази мисъл никога не е минавала през главата ѝ. Каръл се запита какво ли вижда, когато погледне момчето. Вероятно не същото, което забелязваше тя.
- Не исках да кажа мършав - каза Каръл. - Имах предвид слаб. Той е много слаб.
Жената заоглежда момчето, като че ли го виждаше за пръв път. Каръл забеляза, че лицето ѝ се кривеше заплашително и отблъскващо.
- Той е само толкова слаб, колкото трябва да бъде - заяви тя.
- Да, мадам.
- Той е толкова слаб, колкото трябва да бъде едно момче. - Но не изглеждаше убедена в думите си.
- Вероятно - съгласи се Каръл.
Жената пристъпи към момчето, което се дръпна назад, сякаш за да се предпази от удар. Когато се обърна към Каръл, лицето на жената бе обляно в червенина. „Но не от срам - помисли си Каръл, - а от гняв.“ Гняв, който не бе насочен срещу нея. Стори ѝ се, че жената бе бясна на момчето.
- Ще погледна дали имаме десети размер в този цвят - каза Каръл.
Зад жената внезапно се бе появила шефката ѝ. Каръл беше забелязала, че Елън се приближава към нея преди известно време, но я бе изгубила от очи, докато наблюдаваше тази странна жена и детето. Обикновено Каръл винаги знаеше точно къде е Елън, тъй като обикновено тя бе зад гърба ѝ и надничаше над рамото ѝ, сякаш тя, Каръл, не заслужаваше никакво доверие. Този път обаче Каръл се радваше на появата ѝ: нека да поеме малко от огъня на тази луда жена, която изглеждаше така, като че ли след миг ще експлодира. Елън умееше да се справя с бели клиентки: те, изглежда, смятаха, че тя ги разбира по-добре от Каръл.
- Какъв е проблемът? - запита Елън, както обикновено с ръце пред гърди, сякаш държеше нож, забит в гръдния ѝ кош. Като че ли макар и вътрешно да се гърчи от болка, тя бе решена да не ѝ обръща внимание, просто да върши работата си и да се усмихва, няма значение какво ѝ е отвътре.
- Иска размер 10-12 за онова момче - отговори Каръл със спаднал глас, както обикновено ставаше пред прага на надвиснала неприятност. - Иска да ѝ дам размер 10-12, а той дори не е 10.
Елън се канеше да реагира остро срещу Каръл, когато погледът ѝ попадна на момчето.
- Смятам, че аз съм тази, която трябва да знае неговия номер - говореше жената. Тя не спираше, говореше, говореше, говореше - и в гласа ѝ имаше нещо налудничаво, нещо близо до истерия, но Елън я слушаше само с половин ухо. Тя пристъпи към момчето - грамадният мъж отстъпи назад. Тук не ставаше въпрос за бизнес, за продажба на още една риза. Това момче бе смъртно болно и всеки можеше да го види.
Елън погледна от момчето към Каръл, която я наблюдаваше изпод вежди, после се обърна към клиентката, която внезапно бе престанала да говори.
- Това момче се нуждае от лекар - заяви Елън и се изненада от дързостта си. Чувстваше се обаче длъжна да го каже.
Мъжът и момчето вече се бяха обърнали и бързо вървяха към изхода. Голямата ръка на мъжа лежеше на гърба на малкия и го насочваше напред.
- О, нима? - озъби се клиентката. - Благодаря много за мнението ви, но смятам, че аз знам най-добре от какво има нужда моето момче.
Тя се обърна рязко и се понесе след детето и мъжа със заплашителен израз на лицето: като че ли бе готова да убие някого всеки момент. Елън ги проследи с поглед, после се обърна, когато усети леките стъпки на Каръл отзад.
- Напълно права беше - обади се тя.
Елън не си спомняше друг пример на единомислие и солидарност с Каръл.
- От километри се вижда, че детето е болно - каза Елън.
- Точно това исках да кажа - кимна Каръл.
* * *
Светлините от фаровете се плъзнаха по тавана и почти веднага изчезнаха, но Реджи чу хрущенето на чакъла под гумите на колата. Повдигна се на лакът и погледна през прозореца навреме, за да види как затъмнената кола се изви като призрак по алеята и спря пред бунгало номер шест. Чудовището с крака на мъж и тяло на двама души изскочи бързо от колата и потъна в бунгалото, но не и преди фигурата му да бъде осветена за миг от пробляскващата светлина на телевизионния екран.