Реджи се отпусна върху възглавниците отзад и наблюдава бунгалото още няколко минути, опитвайки се да проникне в тайната му с помощта на нощните шумове. Чувстваше се по-добре. „Утре ще мога да стана от леглото, сигурна съм“ - помисли си тя. Знаеше, че ще бъде затрупана с работа, с нещата, изоставени от Джордж или извършени погрешно, но работата никога не ѝ беше тежала, слава Богу. А когато я свърши, ще отиде отново в бунгалото, но този път, когато има някой там. Каквато и да е мръсната им тайна, тя ще я открие и ще я разчисти.
* * *
Дий се раздвижи в съня си и неволно докосна Боби. Момчето веднага се събуди и в момента, когато осъзна къде се намира, се разплака. Дий обичаше да спи на една страна с Боби, свит зад нея с ръка, метната върху тялото ѝ. По-късно, когато тя заспиваше, той се оттегляше от нея и се опитваше да се унесе с възглавница, притисната до гърдите си, и с крака, свити в нея. Ако тя се размърдваше през нощта или усещаше, че го няма до нея, стенеше и протягаше ръка за него. Изискваше някакво докосване, доказателство, че той е там, и едва тогава потъваше отново в безпаметството на съня.
Боби плачеше беззвучно, с възглавница, притисната към лицето си. Като се движеше толкова бавно, колкото бе възможно, той се обърна на другата си страна, с гръб към Дий и с лице към Аш, който седеше до вратата и гледаше телевизия с изключен звук. Само видът на големия му приятел беше утеха за Боби. Понякога те си шепнеха в нощта, докато Дий спеше. Понякога дори се смееха тихичко на звуците, които тя издаваше в съня си: пухтене, сумтене, въздишки. Човек ще си помисли, че разговаря със сънищата си. Понякога издаваше болезнени писъци и сядаше в леглото, стресната и обляна в пот, с разширени от ужас очи. И тогава тя се вкопчваше в Боби така, както той - във възглавницата, и се държеше за него, докато ужасът я напусне и се стопи в нощта. В такива моменти той трябваше да ѝ повтаря отново и отново, че я обича и че никога няма да допусне някой да ѝ причини болка - никога, никога, никога.
Но тя обикновено спеше през цялата нощ, изтощена от възбудата през деня. В такива сравнително спокойни нощи Боби и Аш си шепнеха, големият мъж му разказваше какво дават по телевизията. На Боби не му бе разрешено да става от леглото и да гледа заедно с него, но никой не му пречеше да слуша измъчените, изкривени версии на Аш и да измисля свои филмчета, за да избегне, макар и за кратко, ужаса на живота си. Ако внимава да не мърда, за да не събуди болката, Боби успяваше да заспи отново, унасян от гласа на приятеля си.
Тази нощ Боби забеляза нещо, което не бе виждал досега. Аш седеше в обикновената си поза с лице към телевизора и с гръб към вратата, но главата му бе отпусната върху гърдите, леко закривена на една страна. Големият мъж спеше.
- Аш - прошепна Боби. - Аш.
Изплаши се. Аш бе единственото постоянно нещо в сегашния му живот, присъствие, на което можеше да разчита по всяко време на денонощието. Дий идваше и си отиваше, капризна и своенравна като буря, но Аш винаги бе на мястото си, винаги същият, приятелски настроен, готов да предложи утеха, загрижен. Обичащ. Дори когато Дий разтерзаваше тялото на Боби, освобождавайки личните си бесни демони върху гърба и краката му, Аш беше този, който го държеше така, че да не се гърчи, за да не предизвика още повече яростта ѝ, той му шепнеше в ухото, докато ударите се сипеха върху него като дъжд, да бъде смел, да бъде силен, да се държи, да се държи, да се държи и когато най-сетне боят спираше, Боби припадаше в неговите ръце, Аш беше този, който го утешаваше, къпеше, хранеше, грижеше се за него. Да го вижда сега заспал за Боби беше все едно да го вижда внезапно преобразен напълно в съвсем различно създание, в човек с недостатъци и слабости. В човек, загубил силата си.
- Аш - засъска отчаяно момчето. - Събуди се. Каза, че убиваш хора, когато заспиваш. Аш! Аш!
Големият мъж продължаваше да спи, главата му се издигаше и отпускаше с всяко вдишване и издишване. Боби го гледаше стреснато, опитваше се да се пребори със страха. Ако Аш убие някого, защото спи, кой ще бъде този някой? Ще убие ли Дий? Тази мисъл го изпълни с радостна възбуда. Дий - мъртва. Край с мъчителката му, тялото ѝ - неподвижно и натикано под леглото, скрито от погледа. Няма повече да го докосва, прегръща, целува - и бие, бие, бие... Но после го залюля чувство на вина. Дий го обичаше, тя казваше, че го обича. Аш твърдеше същото. Понякога и самият Боби го вярваше. Беше все едно да иска смъртта на майка си...
Не бе мислил за майка си от доста дълго време - все едно като че ли тя бе престанала да съществува. Отдавна се бе отказал от надеждата, че баща му ще се втурне през вратата, че майка му ще го обгърне с топлите си ръце и ще прогони болката... Сега имаше ново семейство, някак странно и непредсказуемо, по-грубо от първото, но все пак негово. Той зависеше напълно от тях, както бе зависим и от другото: те му осигуряваха храна, подслон, самоличност. Без тях той беше сам.