Почука веднъж на врата и се ослуша. Трудно беше да дочуе нещо специфично над шума от телевизора, но ѝ се стори, че долавя бързи стъпки и шепот.
Почука отново, после пъхна ключа в ключалката. Вратата се отвори с около седем сантиметра и замря, задържана от веригата, но отворът даде възможност на Реджи да чуе ясно паникьосани шумове откъм банята. „Виновни“ - определи ги Реджи. Шумовете звучаха винов- но, сякаш бе хванала чудовището „съпруг“ насред някакво много мръснишко деяние. Предпочете да не определя какво точно.
- Отвори вратата! Тук е собственичката - заяви тя твърдо. Важно беше да не дава време на мъжа да се замисли, за да не се изправи пред нея и да заяви с цялата си наглост, че му е взела ума с внезапното си появяване. - Знам, че сте там - продължи Реджи. Виждаше вратата към банята, но не и самата баня. На пода точно пред нея лежеше тъмнозелен чувал за отпадъци. Реджи се запита какви толкова отпадъци могат да имат тези двамата. Въпреки че някои хора използваха такива чували вместо куфари. Особено хора с деца.
Кутията с пластмасови ръкавици все още бе върху шкафа. За какво ли ги използват? Побиха я тръпки. Всичко, което виждаше, подхранваше гнева ѝ. Не знаеше какво точно става, но каквото и да беше, тя определено не го харесваше.
- Отвори вратата или ще вляза - извика тя. Всъщност нямаше начин да го направи освен с помощта на ножовка, с която да среже веригата. „Всички ключалки в мотела трябва да се сменят с такива, каквито ще мога да контролирам!“ - помисли си тя не за пръв път. Ако ие бяха разходите, досега да го бе направила хиляди пъти! Да беше Джордж малко по-сръчен в ръцете, можеше да свърши тази работа сам. Но и тогава пак щеше да се оплаква, разбира се. Вечно на страната на наемателите, както обикновено. Ще я засипва с празни приказки за правото им на уединение и прочие. Джордж и неговото ценно уединение! „Никой не се нуждае от уединение - освен ако има нещо за криене“ - помисли си Реджи. Мисълта за Джордж я вбеси още повече и тя гневно задумка по вратата.
- Веднага! - извика тя и като че ли в отговор на командата ѝ мъжът излезе от банята и се изправи срещу нея.
* * *
При първото почукване Аш скочи от пода пред вратата и се озова в банята само с три крачки, грабнал Боби в ръцете си като разпилян сноп съчки, без да забрави да притисне устата му с ръка. Закачи с рамо пластмасовата торба за отпадъци, която Дий беше донесла от работата си вкъщи, и тя литна от шкафа към пода.
Жената зад вратата крещеше и Аш се паникьоса, но той знаеше какво трябва да направи: Дий го беше научила, правил го беше и преди. Трябваше да се крие, просто да се крие, докато Дий се върне. Тогава тя ще уреди всичко, тя винаги знаеше как точно да уреди всичко. Аш просто трябваше да се крие с момчето, докато Дий се върне вкъщи.
Аш стоеше в банята, притиснал Боби до себе си, като че ли с желание да го защити. „Всичко ще се оправи“ - шепнеше той на момчето. Или си мислеше само, че шепнеше, но не беше сигурен дали не го прави наум. Очите на Боби го гледаха втренчено над ръката, с която Аш притискаше устата му. Колкото повече слабееше, толкова по-големи и по-големи ставаха очите му. Сега те изглеждаха огромни. И изплашени.
Жената отново закрещя. Аш взе мерки наистина да артикулира мислите си този път и прошепна:
- Не се страхувай, всичко ще се оправи... Тя ще си отиде, а Дий ще се върне и ще се погрижи за нас. - В очите на Боби като че ли се появи разбиране и Аш положи усилия да му се усмихне.
Жената пак закрещя - заплашваше да влезе! Аш не се сещаше какво да прави, но знаеше със сигурност, че не трябва да я пусне в стаята. Никой досега не бе влизал в стаята им. Когато чукаха на вратата, Аш просто грабваше момчетата, скриваше се и оставаше в скривалището си, докато онези си отиваха. Но ако тази жена сега влезе... Не трябваше да я пуска. Това не трябваше да се случва. Той не трябваше да го допуска.
Аш постави Боби в празната вана.
- Стой тихо - каза му той.
Боби кимна. Очите му, като че ли изпълваха цялото му лице.
- Моля те, Томи. Моля те, моля те, моля те. Никакъв шум, никакъв шум.
Боби стисна с все сила талисмана си за късмет. Той изглеждаше толкова изплашен, колкото се чувстваше Аш.
Аш издърпа завесата за душа, остави момчето изправено във ваната с талисмана, вдигнат пред него, сякаш да отблъсне злите вещици. Големият мъж излезе от банята, внимателно затвори вратата и се обърна към жената, която все още крещеше срещу него. Той виждаше само едното ѝ око, което надзърташе през пролуката на външната врата.