* * *
Аш усещаше ударите и ритниците на жената по вратата: при всеки удар дървото потреперваше и изпращаше разтърсващи вълни в гърба му, но той знаеше, че сега тя нямаше шанс да отвори вратата срещу неговата тежест. Не само усещаше, но и чуваше яростта ѝ - тя бе силно озвучена, - но големият мъж не знаеше какво друго да направи. Докато Дий се върне от работа, ще трябва да държи вратата плътно затворена. Това беше планът му.
* * *
Свит във ваната, Боби се напрягаше да чуе какво става в другата стая. Чуваше се главно жената, но от време на време се обаждаше и Аш с характерния си бавен, по-нисък глас. Не разбираше какво казва Аш, но гневният, висок глас на жената се чуваше ясно зад завесата за душа. Тя настояваше да знае какво крие Аш и най-сетне, много бавно, момчето схвана, че тя има предвид него. Той беше това нещо, което криеха. Просто той не се криеше по начина, по който Аш и Дий го правеха. Той самият беше нещото, което криеха. Сякаш бяха минали векове, откакто не бе мислил за себе си по този начин. Седмици подред той бе част от семейството, делеше вълненията и тревогите им. Тяхният живот се бе превърнал в негов и въпреки че не бе забравил изцяло света, от който бе дошъл тук, този бивш негов свят бе престанал да има каквито и да било реални очертания за него.
Сега отначало неясно, но после все по-бързо и по-ослепително този стар свят се върна при Боби, обгърна го, залюля го вълна от носталгия и болка за къщи, полузабравени чувства го разтърсиха с такава сила, че той неволно изплака. Копнежът по дома бе заместен от чувство, умряло дори още по-рано - надеждата. Зад вратата на бунгалото кипеше живот, пулсираше друг свят, различен от този на Дий и Аш, и крясъците на жената там бяха връзката му с него. Измъченото телце на Боби трепереше от силата на чувствата, които го люлееха отвътре, преплетени като в огнено кълбо. Но най-силно го гореше пламъкът на копнежа. Той бе ярък и разтърсващ като - като страх... Боби излезе от ваната точно когато външната врата се затръшна и временно премаза гласа на жената. Момчето отвори тихо вратата на банята и постави ухо на пролуката. Продължаваше да я чува ясно. Сега тя удряше по вратата, възобновила крясъците си, но гласът й бе приглушен от дебелината на дървото. И все пак тя все още беше там, все още се опитваше да влезе. Все още имаше надежда. Боби впи пръсти в талисмана си, стисна очи, разтреперан от силата на желанието си жената да разбие вратата, да се втурне вътре с полиция, въоръжена до зъби, да го открие в банята, да го спаси, да го отнесе обратно в неговия дом — истинския му дом!... Тази възможност изглеждаше толкова реална, толкова близка, че Боби нс издържа и се разплака. Плачът му бе примесен с пристъпи на смях от неконтролируемото вълнение, което разтърсваше изтерзаното му тяло...
* * *
Аш дочу странни гърголещи звуци откъм банята и се зачуди дали момчето не повръща. Атаката на жената от другата страна на вратата като че ли отслабваше. Усилията ѝ да влезе насила бяха разредени с дълги паузи, които се увеличаваха по продължителност, изискванията ѝ като че ли не звучаха така заплашително, както в началото. Сега обаче Аш бе изправен пред изпитанието на неразбираемите звуци, които идваха от банята. Не смееше да остави вратата, за да види какво става с Томи, колкото и да му се искаше. Натискаше вратата, потеше се и се надяваше, че момчето е добре. Толкова необичайно беше за него да издава каквито и да било звуци. Напоследък дори едва издигаше глас над почти нечут шепот, а виковете му, когато Дий го биеше, бяха правилно заглушавани във възглавницата, както Аш го беше учил. Този Томи имаше най-добро поведение от всички Томита, които бяха притежавали досега, и Аш си мислеше, че го обича повече от всеки един от тях. Надяваше се, че всичко с него е наред.
* * *
Гласът изчезна! Боби не я чуваше повече. Умълча се, затаи дъх, вслуша се - тя беше заминала! Момчето се втурна от банята в стаята с писък.
- Помощ! - викаше то и тичаше към вратата. - Аз съм тук, аз съм тук, помогни ми!
Аш се втренчи в него, напълно зашеметен, невярващ на очите и ушите си, докато голото момче тичаше първо право към него, а после се опита да мине през него, над него...
Боби се хвърляше към вратата, дърпаше веригата, която я държеше затворена и викаше, викаше, викаше...
- Аз съм тук! Това съм аз, аз! Помогни ми, помощ!
Аш се размърда и вдигна Боби нагоре, докато се изправяше, издърпа го от вратата, но момчето продължаваше да вика за помощ. Големият мъж потърси устата му с широката си длан и притисна с нея разплаканото и вече отчаяно „Моля те, моля те....“ Лицето на момчето бе обляно в сълзи и слуз и докато Аш се опитваше да го накара да замълчи, като притискаше тялото му към себе си, за да го постави под контрол, Боби не спираше да се бори с него със сила и отчаяние, каквито преди никога не бе показвал.