Аш знаеше, че това няма да трае дълго. След малко Боби престана да се бори и се отпусна в ръцете му. Големият мъж седеше на леглото с гръб към възглавниците в горната му част и притискаше Боби към гърдите си.
- Обеща да не вдигаш шум - каза той.
Боби промърмори нещо под ръката му.
- Ти обеща - повтори Аш.
Погледна голото тяло на момчето, което притискаше към своето. Така болезнено слабо, плътта - опъната върху костите. Толкова близо до края...
- Дий ще бъде разочарована - продължи Аш.
Момчето отново промърмори нещо и завъртя глава в ръката му. Големият мъж знаеше, че го моли да не казва на Дий. Но Аш бе наясно, че трябва да каже.
- Трябва - каза той на глас.
Нямаше начин да излъже Дий и това означаваше, че няма начин да защити Боби. Освен един. Винаги оставаше един-единствен начин...
- Кого обичаш? - запита Аш.
Не махна ръката си от устата на Боби, знаеше, че отговорът ще бъде: „Тебе. Обичам теб, Аш.“
- Обичам те, Томи - каза Аш. После прибави истинското му име. - Обичам те, Боби. - Аш не забравяше истинските им имена. Дий никога не проявяваше желание да ги научи, но Аш не ги забравяше. Понякога се питаше защо.
Той протегна ръка зад гърба си и изтегли една от възглавниците. Сега ще се наложи отново да се местят.
* * *
Джордж проследи с поглед Реджи, която се върна побесняла в канцеларията. Беше толкова бясна, че в този момент той не искаше да бъде и на километър от нея. Нека си излее яда върху полицаите или върху този, когото смята да извика по телефона. Сигурен беше, че тя ще телефонира на някого, нямаше начин да остави тази обида на авторитета ѝ на собственичка да мине просто така. Ако погледът ѝ попадне на Джордж, сигурно ще го изтика към бунгало номер шест и ще настои той да поеме проблема в ръцете си. Джордж нямаше представа какво си въобразява, че може да направи: да вдигне вратата във въздуха с ловджийска пушка?
Изчака Реджи да влезе в канцеларията и едва тогава се размърда. Плъзна се дълбоко в гората и се отправи пак към паркинга на съседа. Преди да се отдалечи достатъчно, му се стори, че от бунгало номер шест долетя някакъв звук: кратък и ужасяващ... Но после пак настъпи тишина. Всичко стана много бързо, а звукът бе ужасно неприятен с подтекста си и Джордж побърза да си внуши, че изобщо не го е чул...
ГЛАВА
17
Джак седеше на задната седалка до навития спален чувал, одеяло в защитен цвят и пазарска чанта, пълна с книги - прочетени, поради което бяха избрани за лагера: те му бяха любимите. В багажника на колата кротко лежеше голям, широк куфар, пълен с дрехи, които трябваше да му стигнат за две седмици без пране. Бекер подозираше, че момчето вероятно ще изкара двете седмици с един чифт дънки и две от дванайсетте трикотажни ризи в куфара. Той бе помогнал в подготовката на Джак за най-голямото приключение в живота му досега: написа с маркер името на момчето от вътрешната страна на яките на ризките и върху еластичните коланчета на гащетата му.
- В случай, че гащетата ти решат да избягат и се изгубят, полицията ще знае чии са - обясни той на Джак в процеса на тази операция. Момчето се смя от сърце на представата гащетата му да потеглят нанякъде по собствено желание.
Карин не намери нищо смешно в подхвърлената идея.
- Нищо няма да се изгуби - каза тя остро. - Всичко ще бъде наред. Този лагер е много сигурен, а възпитателите са отлични.
- Но и те трябва да спят от време на време - не се предаваше Бекер. - Кой тогава ще разбере какво са си наумили гащетата на Джак?
- Могат да избягат съвсем сами - предположи Джак въодушевено. - Или да отидат на плуване...
Карин ги изгледа гневно и ги накара да замълчат.
- Те няма да отидат никъде без тебе, а ти няма да ходиш никъде без възпитател, ясно ли е?
- Мамо, само се шегувах.
- Разбрах.
- Тя се смее вътрешно - обади се Бекер.
- Опитвам се да втълпя на Джак известни изисквания за безопасно поведениеш. Не ми помагаш особено много.
Бекер наведе смирено глава. Погледна Джак изпод вежди и му намигна. Джак завъртя очи в игрива конспирация срещу майка си, която забеляза всичко.