- Карин с мъка прикри раздразнението в гласа си.
- Не точно... но на мене не ми е нужно да видя нещо, за да знам, че е там.
- Виждала ли сте дрехите му?... Играчките му?... Книгите му?
- Само четката му за зъби.
- Нищо друго?
- Видях мъжа! И това е достатъчно!
Бекер се обърна към Джордж и го запита дали е видял момчето. Той вдигна и двете си ръце във въздуха с открити длани, отричайки всякаква връзка с цялата тази работа.
- Дори не съм виждал и мъжа - заяви той, без да поглежда жена си.
- Защо просто не отидете да го видите - настояваше Реджи, - вместо да стаите тук и да ме обвинявате в лъжа?
- Никой не ви обвинява в лъжа - обади се Карин успокоително.
- Защо тогава не отидете да видите сами този мъж и да го разпитате? Не се осланяйте на него. - Тя посочи Джордж с жест, едновременно обозначителен и презрителен. Джордж леко наклони глава и се захили на Бекер, опитвайки се да го включи в всеобщата мъжка преценка за жените.
- В такъв случай ще си поговорим с него - реши Карин и се обърна към бунгало номер шест.
- Попитайте го за кувертюрата, накарайте го да даде обяснения - каза Реджи и тръгна с нея.
- Смятам, че ще е по-добре сами да проведем разпита - спря я Карин.
- Ако не съм с вас, как ще разберете дали лъже?
- Обикновено провеждаме разпитите сами - повтори Карин. - Ако се окаже, че има нужда от допълнително потвърждение, ще ви извикаме.
- Мога да ви кажа всичко, което искате да знаете - настояваше Реджи, но изостана назад и ги остави да продължат сами.
Карин се облегна на отворения прозорец на колата.
- Ти оставаш тук - обърна се тя към Джак. - Няма да се бавим.
- Но...
- Ако има пони в онази стая там, обещавам да ти кажа - обади се Бекер.
Жената изскочи от бунгалото, преди да бяха извървели половината път към него. Тя бе облечена в колосана бяла униформа на медицинска сестра, бели чорапи, бели ортопедични половинки с връзки. Очите ѝ искряха неестествено сини в контраст с този белоснежен фон. Русата ѝ коса бе свита в кок, за да бъде удобно прибрана под касинката ѝ, която в момента не носеше. Кичурите коса, освободили се от кока, ѝ придаваха разхвърчан вид дори когато не се движеше.
Но сега не беше в покой. Спусна се към Карин и Бекер с възторга на някой, срещнал неочаквано стари приятели. Очите ѝ блестяха щастливо, широката ѝ усмивка прибавяше още един елемент в бяло.
- Побъркана ли е, или какво? - запита Дий весело. - Приятна старица по сърце, сигурна съм, но прекалено самотна, нали разбирате? Трябва да поговорите със съпруга ѝ за нея, той има какво да каже.
- Аз съм специален агент Крист от Федералното бюро за разследване - представи се Карин и извади картата си.
- Така ли? Прекрасно! - Тя замълча достатъчно дълго, за да огледа Бекер от главата до пе тите. - Обзалагам се, че и вие сте специален, нали? - Обърна се към Карин. - Не го карайте да се чувства зле. Той се старае, колкото може.
Усмихна се на Бекер, за да му покаже, че се шегува. Имаше нещо толкова познато във всичко, което казваше, че Карин се запита за момент дали наистина не са се срещали някъде.
После Дий мина край тях и тръгна към офиса, като говореше през рамо и ги принуди да я последват.
- Съпругът ми има проблеми с очите. Знаете какво значи това. Не съм искала много, помолих ги само да бъде оставен на мира през деня. Не мисля, че е кой знае какво. А възрастната дама влиза при него, стресва бедничкия почти до смърт и очевидно самата тя се смръзва от уплаха - е, вие ще се ориентирате в цялата тази история. Затова сте специални, нали? О, виж ти! О!
Дий се отклони към колата на Карин с възторжени възклицания, като че ли внезапно бе попаднала на съкровище.
- Как се казваш?
- Джак Холис - отговори момчето.
- Можеш да ме наричаш Дий. А чие момченце си ти?
Джак се отдръпна леко от лицето, което напираше към него през отворения прозорец, и посочи майка си.
- О, той е красив, той е такова красиво момче! - обърна се Дий към Карин. - Вие сте щастлива майка.
- Да, знам. Благодаря.
- А ти... - Дий вмъкна глава в колата още по-навътре. - Толкова си прекрасен. Направо ми иде да те изям.
Джак се опита да се усмихне на странната жена и в същото време се дърпаше от нея, докато го спря торбата на спалния чувал на задната седалка.
- Искаш ли да дойдеш да живееш с мен? - запита Дий. - Искаш ли, искаш ли да поживееш малко с мен?
Дий пак се обърна към Карин:
- Само за малко? Ще ми разрешите ли?