Екипировката му беше готова.
— Просто се мушни вътре, да видим дали ти е по мярка.
Физиотерапевтът, член на екипа, се захили. За „мушването“ в скафандъра бяха необходими двадесет минути усилна работа, дори ако се включеше целият екип. Кейман настояваше да се справи сам. В космическия кораб нямаше да има кой да му помага, освен останалите членове на екипажа, които щяха да бъдат заети със собствените си работи ; а при аварийна ситуация не би могъл да разчита на никаква помощ. Искаше да бъде подготвен за всякакви изненади. Отне му час, а после още десет минути, за да излезе от него, след като бяха проверени всички параметри и беше установено, че всичко е наред. След това трябваше да изпробва и другите приспособления.
Когато привърши, навън вече беше тъмно, гореща есенна нощ висеше нед Флорида. Той огледа наредените върху работните маси одежди и се усмихна. Посочи към приспособлението за връзка и антената, висяща от единия ръкав, радиационното наметало, което трябваше да използва при слънчеви изригвания, бельото, което се слагаше под костюма.
— Приготвили сте ми всичко. Това е манипулът, там е филонът, това е моят стихар. Още едно-две неща и ще бъда готов за литургия.
Всъщност той беше включил пълен комплект църковни одежди при разпределението на багажа си — за сметка на книгите, музикалните записи и снимките на сестра Клотилда. Ала не беше подготвен да го обсъжда със светски люде. Протегна се и въздъхна.
— Къде наоколо може добре да похапне човек? — запита. — Пържола или може би малко червен луциан7, толкова са ми я хвалили… а след това удобно легло…
Военният полицай от военновъздушните сили, който от два часа се навърташе наоколо и поглеждаше часовника си, пристъпи напред и заяви:
— Съжалявам, отче. Очакват ви веднага на друго място. Трябва да отидете, да речем, след около двадесет минути.
— Къде трябва да отида? Утре ми предстои дълъг полет…
— Съжалявам, сър. Заповядано ми е да ви заведа в административната сграда на военновъздушната база „Патрик“. Очаквам там да ви кажат за какво става въпрос.
Свещеникът се изправи.
— Ефрейтор. Аз не съм под ваше разпореждане. Предлагам да ми кажете какво точно искате.
— Да, сър — съгласи се военният полицай. — Не сте под мое разпореждане. Но имам заповед да ви закарам, и при цялото си уважение към вас, ще го сторя.
Физиотерапевтът докосна рамото на Кейман.
— Върви, Дон. Имам чувството, че съвсем скоро ще попаднеш сред най-високите етажи на властта.
Кейман с ръмжене се остави да бъде изведен навън и качен в ховера. Полицаят бързаше. Той насочи превозното средство към залива, провери времето и разстоянието и полетя ниско над океана, докосвайки с криле вълните. След това зави на юг и даде газ; за десетина секунди скоростта им нарасна на сто и петдесет километра в час. Натоварването от рязкото ускорение и гърчещите се, завихрени в спирала вълни под тях, принудиха Кейман да преглътне слюнката си и да потърси за всеки случай еднократна торбичка. Опита се да накара ефрейтора да намали скоростта.
Но любимият израз на военния полицай като че ли беше: „Съжалявам, сър“.
Успяха да стигнат до брега при „Патрик“, преди Кейман да започне наистина да повръща, а щом отново се озоваха на сушата, шофьорът намали скоростта до разумни граници. Кейман се измъкна и поспря за миг във влажната бурна нощ, докато двама военни полицаи, предупредени по радиото за неговото пристигане, го поздравиха и поведоха към бялата, грубо измазана сграда.
Десет минути по-късно, след като бе съблечен до голо и претърсен, той разбра на колко висок етаж се е озовал.
Президентският самолет докосна пистата на „Патрик“ точно в 4 часа. Кейман дремеше на един шезлонг, завит до кръста с одеало. Внимателно го разбудиха и заведоха до стълбичката за качване, докато автоцистерните пълнеха с гориво резервоарите в крилете на самолета при странно зловеща тишина. Нямаше разговори, нямаше звън на месингови накрайници върху алуминиевите капаци на резервоарите, чуваше се само пулсът на помпите в бензиновоза.
Един много важен човек спеше. Кейман също искаше с цялата си душа да поспи. Отведоха го до кресло с подвижна облегалка, сложиха му предпазния колан и го оставиха; още преди стюардесата от армейските женски части да напусне салона, самолетът се насочи към пистата за излитане.
Опита се да подремне, но, докато самолетът все още набираше височина, влезе камериерът на президента и обяви:
— Президентът ще ви приеме сега.
Току-що обръснатият покрай козята си брадичка президент Дашътайн приличаше на Джилбърт Стюарт. Отпочиваше в кожено кресло, блуждаещите му очи се взираха в илюминатора, а от слушалките звучеше музика. До лакътя му димеше пълна чаша кафе, друга чакаше празна на подноса до сребърния кафеник. До чашата имаше тънка кутия от пурпурна кожа, украсена със сребърен кръст.