И така, закрихме и тази експертна група и хвърлихме всичките възможности, които имахме, към извънземната колонизация. В началото, това изглеждаше най-безнадеждното решение.
Но точно с него бяхме на границата да успеем. Когато Роджър Торауей кацна на Марс, приключи първият и най-тежък етап. Когато корабите, които го следваха, достигнеха своето местоназначение, в орбита или на повърхността на планетата, щяхме да можем да правим планове за бъдещето, след като вече сме осигурили спасението на расата.
И така ние наблюдавахме с голямо задоволство първите стъпки на Роджър на повърхността на планетата.
Преносимият компютър на Роджър беше върховно постижение. Той се състоеше от три отделни системи, свързани и обменящи информация с достатъчна степен на преосигуреност, така че общата му надеждност беше деветдесет процента, поне докато дублиращият компютър 3070 достигнеше орбитата на планетата. Една от системите осъществяваше медиацията на възприятията. Друга управляваше подсистемите на нервите и мускулите, които позволяваха на Роджър да се движи. Третата поддържаше телеметрията на сензорите му. Каквото и да видеше, ние на Земята го виждахме също.
Имахме известни проблеми, за да осъществим това. Според Закона на Шенън14 честотната лента не беше достатъчна за предаване на всичката информация и ние включихме случаен подбор. Предаваше се приблизително един бит от всеки сто — най-напред по специален канал до спускаемия апарат. След това се изпращаше до орбиталната станция, в която генерал Хесбърг наблюдаваше телевизионния екран, докато калцият в костите му полека-лека намаляваше. Оттам, филтриран и усилен, се прехвърляше до някой от синхронизираните сателити на Земята, който в момента се намираше между Марс и Голдстоун. Така че само около един процент от онова, което всички ние виждахме, беше „действителност“. Но беше напълно достатъчно. Останалото се допълваше от интерполираща програма, която бяхме написали за приемника в Голдстоун. Хесбърг виждаше само серия от кадри; на Земята получаваха, достоверен образ на това, което Роджър виждаше.
И така из целия свят, по телевизионните приемници във всяка страна хората видяха бежово-кафявите планини, които се издигаха на височина шестнадесет километра, видяха отблясъка на слънчевата светлина по илюминаторите на спускаемия апарат, дори можаха да прочетат израза върху лицето на отец Кейман, когато се изправи след молитвата и за първи път отправи поглед към Марс.
В Долния палат в Пекин великите вождове на Нова Народна Азия прекъснаха планираната си среща, за да видят предаването. Изпълваха ги смесени чувства. Това беше триумф на Америка, не техен. В Овалния кабинет президентът Дашътайн беше завладян от неподправена радост. Триумфът беше не само на Америка, но и негов личен; той щеше да остане завинаги президентът, изпратил човечеството на Марс. Почти всички изпитваха поне малко радост — даже Дороти Торауей, която седеше в офиса си в задната част на магазина, опряла брада на ръцете си, и се опитваше да разгадае посланието, което изпращаха очите на съпруга й. В големия бял куб на сградата на проекта в покрайнините на Тонка, Оклахома, всички които бяха на смяна, наблюдаваха предаванията от Марс почти непрекъснато.