— Сигурно е отишъл към селото, за да се увери дали Фарингтън е стигнал благополучно целта си — реши тя.
Дъждът се лееше като из ведро. След няколко минути Джоана се измокри до кости. Страшните гръмотевици я заглушаваха. Мълниите я заслепяваха. Тя изплашено хукна към дома си. В далечината вече се очертаваше силуетът на Крейзовия дом.
Младата девойка мушна ръка в джоба си и със задоволство се увери, че ключът от входната врата е там. Тя бързо изтича по алеята и ужасена се спря на няколко крачки от входа. Очите й широко се отвориха. При блясъка на мълнията тя видя точно пред себе си силуета на един мъж, облечен в черно. Тази фигура неподвижно стоеше и й преграждаше пътя.
— Кой сте вие? — попита тя с треперещ глас.
И преди той да отговори на въпроса й, всичко се освети от нова мълния. Силен гръм ги заглуши. Тътнежът беше страшен. Силният удар свали Джоана на земята и тя изгуби съзнание.
Мъжът в черно за миг се вдърви от изненада, а после с прегракнал вик се спусна към нея и я отнесе настрана от пламналото дърво. На един от прозорците блесна светлина. Обитателите се събудиха, уплашени от страшните гръмотевици и от блясъка на горящото дърво.
Непознатият се озърна и побърза да занесе младата девойка в сянката на една азалия. Едва успя сянката да го погълне, и в градината излезе икономът.
Мъжът в черно не знаеше коя е Джоана. Той помисли, че тя е слугиня, останала повечко в селото и настигната по пътя от бурята. Впрочем той не се и помъчи да изясни това обстоятелство. Както изглежда, обитателите на къщата не смятаха за нужно да изгасят горящото дърво, защото до ушите на непознатия долетя един глас, който питаше дали да вика пожарната команда.
— Правете каквото знаете, но не ме безпокойте — чу се отговор. — Нима вие сами няма да успеете да угасите огъня?
В този миг Джоана пак дойде на себе си. Тя отвори очи и погледът й падна върху непознатия, който беше сложил главата й на коленете си.
— Мисля, че скоро ще ви стане по-добре — разнесе се гласът на непознатия.
Джоана уплашено го погледна. Младата девойка позна гласа на Джеймс Морлек. Наблизо до нея беше паднал гръм и тя само по чудо се беше спасила.
— Благодаря ви — промърмори тя и в същия миг силна светкавица озари всичко наоколо.
При блясъка на мълнията тя видя, че лицето на непознатия е скрито цялото с черна маска.
Човекът с черната маска
— Значи, това е истина? — прошепна тя.
Морлек се вслуша в гласа й и я погледна.
— Кое е истина? — попита той. — Но моля ви се, говорете по-тихо, иначе ще ни открият.
— Вие сте престъпник — след дълги усилия произнесе Джоана.
— Ах, виж какво било! Моята маска ли ви смути? Но маската още не превръща човека в престъпник, също така, както една лястовичка не докарва пролетта. В такова лошо време всеки, който иска да запази хубавия цвят на лицето си, трябва някак да го защитава.
— Престанете с глупавите си шеги!
И в този момент тя си даде сметка, че възмущението й изобщо не прилягаше на безпомощното й състояние. При падането лицето й се беше изцапало с пръст. И сега Джоана незабелязано се мъчеше да се понагласи.
— Може би ще бъдете тъй любезен и ще ми помогнете да стана?
Той се наведе към нея и без усилие й помогна да се изправи.
— В тази къща ли живеете? — попита той с учтив глас.
— Да. Тук живея. А вие… Вие се готвехте да извършите тук кражба с взлом?
Той силно се засмя.
— Страхувам се, че няма да повярвате, че не съм злодей.
— В такъв случай вие… сте крадец?
— Наистина, това става интересно.
— Значи не отричате, че сте крадец?
— Да, аз съм крадец.
Джоана щеше да бъде разочарована, ако чуеше друг отговор. Тя би могла да се примири с мисълта, че Морлек е престъпник, но никога не би могла да му прости лъжа.
— У нас нищо няма да намерите, което да свърши работа, господин… — и се запъна. Знаеше ли той, че тя го позна?
— Господин? — подзе той и зачака. — Вие казахте преди това „значи това е истина“. Както изглежда, вие подразбирате под това, че съм злодей. Днес чакахте ли моето посещение?