Часът беше един и половина. При все това той не чувстваше умора. Нищо не го влечеше навън. Седна до писалището и започна да мисли каква беше истинската причина за Марборновото посещение. Трудно можеше да се предположи, че инспекторът се надяваше да не го познаят. Джеймс познаваше всички детективи.
В такъв случай какво именно го накара да извърши това посещение? И защо направи тази рискована стъпка с открадването на кибритницата? Джеймс напразно се опитваше да намери отговор на тези въпроси. Всичките му опити да отгатне загадката се провалиха. После младият човек сигурно си спомни нещо, защото отиде в спалнята и си смени обувките. В края на краищата той реши да излезе от вкъщи. Край входната врата видя на пода писмо. Сигурно беше мушнато под вратата. Адресът на плика бе написан с молив и се състоеше от следните думи: „До господин Морлек.“ Над адреса стоеше думата „Бързо“, подчертано няколко пъти. Той бързо скъса плика и прочете няколкото реда, написани на малко листче. След това сложи писмото обратно в плика и се намръщи.
— Ахмед, не си ли видял някого около къщата? — попита той арабчето, след като го повика.
— Не, господине, никого не съм виждал, откакто секретарят ти излезе — отговори слугата.
— А това писмо беше ли тук, когато си отиде Бинджер?
— Не, господине.
Писмото сигурно беше мушнато в това време, когато той си сменяше обувките в спалнята.
Морлек излезе на улицата. На срещуположната страна, под сянката на една врата, стоеше Марборн и чакаше. Като видя Морлек, той потупа спътника си по рамото и каза:
— Ето го!
Джебчията кимна с глава и последва високия, строен силует на Морлек, който бавно се запъти към Пикадили.
На ъгъла Морлек се спря и разсеяно погледна наоколо, сякаш се колебаеше кой път да избере. В този миг в него се блъсна нисък, пълен човек, който сигурно бързаше нанякъде.
— По-полека, по-полека, приятел! — добродушно подвикна Морлек.
— Извинявайте, господине — учтиво отговори Либер и побърза да се отдалечи.
Дребният човечец поразвесели Морлек и той усмихнато погледна след него.
На ъгъла на Еър стрийт инспектор Марборн чакаше Либер. Двамата завиха в една пуста уличка.
— Всичко ли е наред? — бързо попита той.
— Успях да измъкна нещо — отговори Либер и бръкна в джоба си. — Това не е носна кърпичка, не е и портфейл, а писмо.
Марборн нетърпеливо дръпна от ръцете му писмото. Край близкия фенер прочете адреса.
— Писмото е адресирано до Морлек. Сега той е в ръцете ни.
И се опита да разбере набързо написаните редове. След като ги прочете, се намръщи. Писмото гласеше:
„Драги господин Морлек, Ралф Хамон поръча на полицейския инспектор Марборн да ви примами в капан.“
— Дявол да го вземе, коя е тази Джейн Смит? — развълнувано се запита Марборн.
Впрочем не само той мислеше за това. В този миг напразно си задаваше същия въпрос и Морлек.
Брат и сестра
Марборн мрачно погледна спътника си.
— Какъв крадец сте вие, Либер, щом не сте могли да измъкнете нищо друго? — каза той през зъби.
Либер учудено го погледна.
— Та това малко ли е, господин Марборн? — печално попита той. — Вие ми поръчахте да открадна писмо и аз изпълних нареждането ви.
— Да, точно тъй е — мрачно потвърди Марборн.
Той мушна писмото в джоба си и остави учудения си спътник.
Откритието, че някоя си Джейн Смит знае за съвместните му действия с Ралф Хамон, го разтревожи. При това планът му беше отишъл толкова напред, че нямаше никаква възможност да отстъпи. Той трябваше да докара работата докрай. Но най-напред щеше да вземе някои предпазни мерки. Спря такси и отиде на Гросвенър плейс. Портиерът му съобщи, че господин Ралф Хамон не е вкъщи.
— Може би ще поприказвате с госпожица Хамон? — попита прислужникът.
— Госпожица Хамон? — учуди се Марборн. — Не знаех, че господин Хамон има сестра.
Ако портиерът беше малко по-приказлив, щеше да му съобщи, че госпожица Хамон рядко ощастливяваше Лондон с присъствието си и че никой не би изгубил, ако това се случваше още по-рядко. Лидия Хамон принадлежеше към онези лица, които вечно се страхуват, че не им се отдава нужното внимание, след като са живели в бедност и са придобили после известно благосъстояние.
— О, да, господин Хамон има сестра — продължи мъжът. — Тя обикновено живее в Париж.