Тя втренчено го погледна.
— Занапред вие няма да нарушавате закона, нали? — попита тя. — Доколкото зная, миналата ви дейност е била много сполучлива и вие сте натрупали цяло състояние. Нямате нужда да се занимавате с този опасен занаят.
Джеймс не й отговори веднага. Нещо в движенията и в тона на гласа й му се сториха познати. Къде беше срещал тази девойка? Къде беше чувал гласа й?
— Аз ви познах — неочаквано извика той. — Вие сте същата девойка, върху която за малко щеше да падне гръм по време на бурята.
— Да, така е — призна тя. — Но нали тогава вие не можахте да видите лицето ми?
— Но запомних гласа ви. Той е приятен и мек и не може да се забрави.
Бузите на девойката почервеняха като мак.
— Но тогава ми казахте, че сте на гости в замъка — продължи Джеймс, — а сега се опитвате да ме уверите, че живеете на село.
— Излъгах ви — студено каза тя. — Ако настоявате да ви кажа истината, аз съм камериерка в замъка.
— Вие сте камериерка? — недоверчиво повтори Джеймс.
— Да, камериерка съм, и то добре платена.
— Не се съмнявам в това — побърза да я увери Морлек. Той погледна ръцете й. Джоана мислено се зарадва, че беше с ръкавици. — Значи ето откъде знаете всичко това! Във всеки случай аз съм ви много благодарен. Още ли служите в замъка?
— Не, уволниха ме — продължи да лъже девойката, — задето се върнах толкова късно в онази паметна нощ… Но вие ще прекъснете вашата престъпна дейност след предупреждението на съдията, нали? Нима ще бъдете толкова неразумен и отново ще се върнете към нея?
Морлек силно се засмя.
— Виждам, мила госпожице, че не оценявате както трябва радостта, която ми доставя моят занаят. Иначе не бихте поискали да се откажа от него. Съдията беше много строг, но аз не отдавам голямо значение на съдиите и на онова, което приказват.
— Нима никой в света не би могъл да ви убеди да прекъснете престъпната си дейност? Например, някой роднина или някое момиче…
— Нямам на този свят нито роднини, нито приятели. Може би това звучи малко възвишено, но е така. Именно това ме опечалява. От ваша страна, госпожице Смит, това е много мило — и гласът му зазвуча нежно, — аз отдавам нужното на вашия порив. Но трябва да вървя по пътя си, докато не постигна онова, към което се стремя от няколко години. А сега искам да ви кажа, че се намирате в близост до престъпник много повече, отколкото го допуска приличието. Затова ще ви помоля да си идете вкъщи. Сега в Лондон ли живеете?
— Да… на гости съм у едни приятели — смутено промълви тя.
Отлично.
Той плати сметката. После двамата напуснаха ресторанта. Неочаквано, за негово учудване, тя се върна обратно. Джеймс я последва.
— Там насреща върви един човек, с когото не бих искала да се срещна — обясни тя.
Джеймс погледна през прозореца и видя, че по срещуположния тротоар вървеше Хамон. Той тръгна към една от насрещните къщи и се скри във входа. Джеймс успя да забележи, че Хамон е силно развълнуван от нещо, и изцяло приписа това на изхода на делото.
Уелинг идва да поговори
Ралф Хамон беше заинтересуван от някои индустриални предприятия. Къщата, в която влезе, бе известна под името „Марокански дом“. Неговите интереси бяха съсредоточени главно в тази страна.
Лицето на Хамон бе потъмняло от злоба. Финансистът нарочно не отиде в съда, смятайки, че не трябва да се показва там. Той очакваше изхода на делото в клуба си и чу омразната дума „невинен“. Това бе невероятно. И все пак се случи: Джеймс Морлек излезе на свобода и борбата започна отново.
Кабинетът на Ралф Хамон приличаше на будоар. Подът беше постлан с меки килими. Мека мебел допълваше наредбата на стаята. Въздухът бе приятно парфюмиран. Ралф отмести настрана купа писма, донесен от секретаря, и с проклятия му каза да го остави на мира.
— Пристигнаха три телеграми от Сади — доложи секретарят, като се спря на вратата.
— Донесете ми ги! — сопна се Хамон.
Като прибегна до помощта на записната си книжка, той дешифрира телеграмите. Но както изглежда, в тези съобщения нямаше нищо весело, защото настроението му не стана по-добро. Лицето му продължаваше да бъде загрижено. Дълго време той седя неподвижно в креслото си, а после протегна ръка към телефона и поиска да го свържат с градската му къща.
— Повикайте на телефона госпожица Лидия — каза той.