— Нищо не искам — отговори Уелинг. — Аз съм толкова стар, че понякога чувствам нужда просто да побъбря с някого. Времето лети бързо… Когато си спомня великолепните реклами, в които се казваше, че на четиридесет и пет километра от Танжер са намерени чудно големи и ценни елмази, струва ми се, че всичко бе вчера. Кажете, много хора ли се хванаха на съобщенията ви?
Тонът на Уелинг беше толкова безразличен, че Ралф не можа да схване веднага съкровения смисъл на думите му.
— Какво искате да кажете с това? — запита той. — Аз вече ви казах, че всички акции бяха мои и нито една не мина в чужди ръце. Ако се съмнявате в думите ми, може да проверите документите. В един вестник се появи статия, в която изказваха съмнение, че основателите на синдиката не са честни. Тогава аз изкупих всички акции.
— Значи твърдите, че нито една акция не е отишла на пазара? — повтори Уелинг.
— Нито една — упорито потвърди Хамон.
Господин Уелинг си взе шапката и чадъра и стана от стола.
— В такъв случай — меко продължи той — всичко това остава неразрешима загадка. Ако нито една акция не е отишла на пазара, защо Джеймс Морлек ви преследва от десет години? Защо ограбва банки и защо стана престъпник? — Уелинг тръгна към вратата, спря се на прага и запита: — Вие никога ли не сте срещали един моряк на Портсмудския път?
Хамон потрепери.
— В наше време те не попадат по пътищата, а предпочитат да пътуват с влака — продължи детективът. — Така е по-спокойно. Във влака не е тъй лесно да се убие човек, както на пътя. Помислете над това.
Марборн се осигурява
Какво знаеше Уелинг? Какво му бе разказал Морлек? Хамон си спомни слънчевия ден в Мароко и пътуването на двама мъже с мулета в пустинята. Единият от тях беше Хамон, а другият човек му беше гост. Насреща им препускаше млад човек. Той за миг спря коня си, втренчено погледна срещнатите и продължи пътя си. Случайният свидетел представляваше голяма опасност за Ралф Хамон.
Затова сега финансистът несъзнателно посегна към револвера си. Но веднага пак се овладя, върна се към реалността и излезе от кабинета. На вратата го срещна секретарят.
— Елате у дома и донесете пощата — каза му Ралф.
Той беше успял да забрави, че вкъщи го чака Лидия.
— Нали ми обеща, че веднага ще си дойдеш — ядосано се нахвърли тя върху брат си, когато той влезе. — Довечера съм канена на вечеря у лейди Клербъро и имам само пет минути на разположение.
Елегантен вечерен тоалет прилепваше плътно върху изящното й тяло. Но това великолепие на сестрата не направи никакво впечатление на Ралф.
— Само пет минути ли имаш? — равнодушно попита той. — Това е достатъчно. Ще поговорим за Морлек?
— За Морлек? — повтори Лидия. — Нима не свършихте с него?
— Сега въпросът стои малко по-другояче. Пита се дали той не е свършил с нас? — мрачно отговори Хамон. — В това е целият въпрос. Ще ме остави ли той на мира, или не? Ти трябва на всяка цена да се запознаеш с него. На всяка цена… и с каквито и да е средства… Искам да се помиря с него. Може би твоята външност ще му направи впечатление.
— Какво искаш? Да се влюби в мен или да се омъжа за него?
— Напълно ми е безразлично. Просто трябва да го накараш да се откаже от намерението си да ми отмъсти.
— Нима законът не те закриля? — многозначително попита младата жена. — Не бих искала да изгубя извоюваното с такъв труд положение. А ти сам разбираш, че не е съвсем прилично да се срещам с престъпник, макар и оправдан от съда.
Ралф мрачно я погледна.
— Мислех, че веднъж завинаги си изхвърлила от главата си всички тези глупости.
Тя почувства силно желание да му възрази, но като улови мрачния му поглед, млъкна.
Ралф Хамон беше богат, но много голям скъперник. Той събираше всякакви боклуци, надявайки се да му потрябват. Шкафът му бе пълен с износени костюми, които продължаваше да пази. Всяко парче хартия представляваше ценност за него. И той не се стесняваше да къса неизписаните страници от получените писма, за да ги употребява за бележки.
Джеймс Морлек много сполучливо беше сравнил Хамон с маймуна, която за нищо на света няма да си разтвори юмрука и да изпусне сливата, макар това да й струва животът. Разумът подсказваше на финансиста, че трябва да изгори намиращия се в него документ, който можеше да стане повод за ред нещастия. И все пак не се решаваше по същия начин, както маймуната не се решава да разтвори юмрука си, в който държи апетитната слива.