— Тя е симпатична личност. Не беше ли дъщеря на стария лорд Крейз?
— Да.
— И тя е съгласна да се омъжи за вас, знаейки вашето минало?
— Тя знае за мен само толкова, колкото трябва да знае.
— В такъв случай ще се постарая да й разкажа нещо повече. Но вашите семейни работи нямат никакво отношение към това, за което смятам да говоря с вас. Дойдох да ви дам възможност да се избавите от много неприятности. Предайте ми този документ, Хамон!
Хамон отново се засмя високо.
— Вие преследвате призрак — каза той. — Този документ изобщо не съществува. Някой се е пошегувал с вас и вие сте се уловили на въдицата му. А сега стига за това. Нима не бихме могли да свършим работата си мирно и тихо? Нима не можем да постъпим като благородници?
— Аз мога да постъпя като благородник, защото съм роден благородник. Но вие сте мошеник и измамник, забогатял чрез разорението на другите. За последен път ви давам възможност да се спасите. Дайте ми документа и аз ще престана да ви преследвам.
— По-скоро ще се съглася да ида в ада — злобно отвърна Хамон.
— Виждам, че ръката на маймуната предпочита да остане в капана. Вие сте много алчен, за да я разтворите. Това беше последното предупреждение.
Хамон заключи след него вратата и се качи в библиотеката. За негово най-голямо учудване Марборн не беше там.
— Видяхте ли къде отиде Марборн? — попита той слугата.
— Да, господине. Току-що си отиде. Стори ми се, че много бързаше.
— Чудно нещо! — промърмори Хамон.
На бюрото видя лист, на който Марборн бе написал: „Ако откажете да заплатите разходите ми, в бъдеще ще бъдете принуден да плащате големи суми.“.
Хамон замислено си потърка брадата. Какво означаваше тази загадъчна записка? Сигурно Марборн се бе ядосал на възраженията му и бе предпочел да си отиде. Като се озърна, Хамон забеляза, че вратичките на шкафа за книги бяха отворени. А нали преди това грижливо ги затвори. Той скочи от мястото си и се спусна към шкафа. Заветната книга стоеше на мястото си, но бе обърната с гърба нагоре. Той бързо я свали от рафта и с ужас забеляза, че бе забравил да я затвори. Прегледа трескаво книжата, но документът, от който зависеше животът му, го нямаше.
Съвсем объркан, се затича надолу по стълбите и извика на домоуправителя:
— Накъде отиде Марборн?
— Към Гросвенър скуеър — отговори слугата.
— По-бързо… Автомобил! — изпъшка Хамон.
Върна се горе, заключи сандъчето с документите и изскочи на улицата. Скочи в автомобила и потегли към квартирата на Марборн. Там му казаха, че детективът още не се е върнал. Малко преди това се обадил по телефона и казал, че днес изобщо няма да се прибира вкъщи.
Хамон бързо прецени злополучно стеклите се обстоятелства. Сега не му оставаше нищо друго, освен веднага да иде в Скотланд ярд. Марборн рано или късно трябваше да иде в полицейското управление по служба. В Скотланд ярд той случайно срещна Уелинг. Изглежда, старият детектив съвсем не се учуди на срещата с него.
— С Марборн ли искате да говорите? — попита той. — Страхувам се, че не е тук и изобщо няма да дойде повече. Важна работа ли имате с него?
— Нима няма да се върне тук? — запита Хамон.
— Трябва да се върне. Утре сутринта има важен разговор с началника.
— Има ли приятели? Къде живее Слоун?
Уелинг намести очилата си и втренчено погледна Хамон.
— Много сте угрижен и сигурно желаете колкото се може по-скоро да се видите с него. Да не му се е случило нещо?
— Да… т.е., не… нищо сериозно. Така просто… лична работа.
— А, тъй ли? — каза Уелинг.
Той отиде до масата, отвори адресната книга и написа на едно листче адреса на Слоун.
— Много ви благодаря, капитан Уелинг — каза Хамон. — Не очаквах, че ще бъдете тъй отзивчив към молбата ми.
— Правим за народа всичко, което ни е по силите — учтиво отговори Уелинг.
След като Хамон си излезе, той се приближи до телефона и повика дежурния полицай:
— При мен току-що беше някой си Хамон. Кажете на сержант Левис да го проследи и да не го изпуска от очи. Искам да знам къде отиде и какво е станало с него — след това затвори слушалката, разсеяно потърка ръце и си каза: — Струва ми се, че с него е станало нещо много сериозно.
Борба за живот
Никога досега Джеймс Морлек не беше вървял тъй бавно към Стария дом, както днес. Предусещаше, че цялото местно население ще бъде потресено до дъното на душата си от вестникарските съобщения за него. Той се усмихна при мисълта каква врява ще се вдигне сред тези хора, като чуят за процеса. Неговите слуги получаваха големи заплати и нямаха причини да се оплакват от господаря си. Той не знаеше какво става в Стария дом, откакто го арестуваха, защото сега за първи път отиваше в имението си.