Вратата на къщата бе широко отворена. Джеймс влезе в салона. Домоуправителят отвори широко вратата пред него и ниско му се поклони.
— Всичко ли е наред, Уилям? — попита Морлек, като му подаде палтото и шапката.
— Да — отговори Уилям. — Но ще ми позволите ли да поговоря с вас насаме?
— Разбира се, Уилям!
— Принуден съм да ви помоля, господине, да уволните жена ми и мен самия.
— Вие искате да ме напуснете? Не ви ли харесва службата?
— О, харесва ми — смутено отговори домоуправителят. — Но селският въздух ми вреди. При това тъкмо сега ми предложиха хубаво място в града.
— Както искате — отсече Джеймс и подаде на домоуправителя няколко банкноти. — Ето ви заплатата до днес.
— Кога ще ми позволите да напусна службата?
— Веднага — последва бърз отговор. — След час заминава влак за толкова любимия ви град. Ще заминете с него. Разбрахте, Уилям, нали?
— Да, господине — отговори смутеният домоуправител. — На мен още няколко души ми казаха, че искат да си отиват. Но аз им отговорих, че не мога да се занимавам с това.
— Изпратете ми онези, които не искат да ми служат! — нареди Джеймс.
След домоуправителя дойде готвачката. След нея последва цяла върволица слуги. Всеки имаше своя измислена причина, която го караше да се отказва от работата, но никой не се осмеляваше да каже истината. Само малката миячка на съдове с изцапано от сажди лице влезе при него в кабинета и безцеремонно си опря ръцете на хълбоците.
— Защо се готвите да ме оставите, Джеси? — попита я Морлек.
— Защото сте крадец, господине — отговори тя кратко и ясно.
Той се облегна върху гърба на креслото и високо се засмя.
— Вие получавате два фунта заплата. Но ето ви пет фунта награда, задето излязохте най-честна и откровена от всички. Ето, вземете ги и не се страхувайте — парите са истински и не са крадени.
Най-сетне всички слуги си отидоха. Изоставеният господар заключи вратата и се върна в опустялата си къща. Помисли да извика Бинджер, но не искаше да го отделя от семейството му в Лондон. А пък Ахмед имаше слаба представа за европейската кухня, въпреки че умееше да вари великолепно кафе.
Джеймс обиколи празната къща. Отиде в склада за хранителни продукти и потърси нещо за ядене. За негово щастие в склада намери масло, хляб и сирене.
В селото имаше универсален магазин, от който можеше да се купи всичко. Когато Джеймс се приближи, от магазина погледна развълнуван младеж, а после се показа и самият собственик, господин Колтер. Джеймс бавно слезе от автомобила и се приближи.
— Добро утро — каза той. — Моля ви, изпратете в Стария дом хляб, четвърт масло и десетина яйца.
Господин Колтер пристъпи напред.
— Няма да пратя нито хляб, нито останалите продукти, господин Морлек. До ден-днешен опазих честното си име и не се допирах до крадени пари. Нямам нищо общо с крадци и престъпници.
Джеймс извади пурата от устата си и премигна.
— Това сигурно означава, че не искате да ме снабдявате с продукти, така ли? — попита той.
— Точно така — отговори господин Колтер, като величествено гледаше Джеймс през очилата си. — И на раздяла ще ви кажа още нещо. Колкото по-скоро се махнете от този окръг, толкова по-добре ще бъде това за всички ни.
Джеймс погледна магазина.
— Вие развивате тук добра търговия, Колтер — каза той. — Искате ли да ми продадете предприятието си?
Господин Колтер поклати глава. В това време в магазина влезе жена му, която до този момент подслушваше разговора от съседната стая.
— Ние не искаме вашите пари — решително каза тя. — Нищо няма да ви продадем. И така е срам и позор, че честни хора трябва да се срещат с крадци. Само това липсваше — престъпниците да изкушават честните хора.
— Добре, щом не искате — каза Джеймс и се отдалечи.
Неговата банка се намираше срещу магазина на Колтер. Джеймс влезе вътре, поговори с директора и купи от него постройката до магазина на Колтер. А в девет часа вечерта от Лондон пристигна един млад и енергичен човек.