Джеймс не можа да произнесе и дума от учудване. Той съвсем не очакваше да види в този момент Джейн Смит. Тя беше по-хубава от всеки друг път. Облеклото й се състоеше от простичък син костюм с голяма обърната яка и малка черна шапчица.
— Откъде пристигнахте? — запита той.
— От селото — отговори тя, като намръщи нослето си и каза: — Тук страшно мирише. Отворете прозореца.
— Защо? Нима омлетът ми е лош?
— А непременно ли трябваше да го печете?
След като си свали палтото и угаси спиртничето, тя каза:
— Дойдох да видя какво правите вие, бедното американско сираче.
Джеймс послушно занесе спиртничето, тигана и съдовете в кухнята. Учудено гледаше ловките движения на девойката, която за толкова кратко време успя да накладе огън.
— Излиза, че дори кладенето на огън е изкуство. Това не знаех. Майка ви знае ли, че сте тук?
— Аз нямам майка…
— А баща ви?
— Баща ми е в Лондон. Потърсете мазнина.
Джеймс послушно отиде в килера и донесе мас.
— Нямате ли в къщата мляко? — попита тя.
— Имам само каймак.
— Но защо живеете тук? — продължи да пита девойката, като шеташе около печката. — Нали в Лондон имате чудесна къща?
— Предпочитам да живея тук.
— Колко мъжки звучи това. „Предпочитам да живея тук?“ — повтори тя, като се опита да имитира гласа му. — Но вие тук ще умрете от глад. Нима не знаете, че чистите души на местните жители не искат да имат нищо общо с човек, който има толкова тъмно минало? Повикайте слуги от Лондон. Защо не повикате тук верния си Бинджер?
— Бинджер? — учудено повтори Джеймс. — Нима го познавате?
— Говорих с него. Когато бяхте арестуван, го попитах дали не мога да ви бъда полезна с нещо. При това трябваше да бъда много предпазлива с него в разговора, за да не разбере, че зная всичко. Попитах го къде се намирате сега и той ми каза, че сте отишли на село.
— А в това време аз седях в затворническата килия — високо се засмя Джеймс.
— Тогава ми се отдаде случай да се полюбувам на арабчето. Вие по-рано в Мароко ли сте живели?
— Да, но много малко.
Девойката пак се залови със закуската и Джеймс забеляза, че тя се замисли дълбоко.
— Знаете ли кой е причината за вълнението в селото? — попита тя след кратко мълчание. — Не вярвам да мислите, че тези хора са толкова морални и нравствени, за да устроят цялата тази врява. Преди седмица тук дойде господин Хамон. Именно той насъска срещу вас съседите. Повече от сигурна съм, че той е успял да поговори и с вашия домоуправител. Всичко това го зная от камериерката си, която живее на село.
— От кого знаете това? — бързо попита Джеймс.
— Ох, сбърках… Исках да кажа — от леля ми — решително заяви девойката. — Та това ми заяви леля ми, от която такива работи не се укриват.
— Значи вие през цялото време живеехте тук?
— Не, бях в Лондон. Тя ми разказа това след връщането ми. Най-сетне, ето и закуската е готова…
— Но аз не мога да изям и трите яйца — възпротиви се Джеймс.
— Това не е нужно. Едното яйце ще изям аз.
Девойката отиде във вестибюла и се върна с пресен хляб и пакет масло.
— Ще закусваме в кухнята, защото там се чувствам по-свободно — каза тя. — След закуска ще разгледаме къщата ви и ще видя какво трябва да се предприеме. Мога всеки ден да идвам тук за два часа.
— Утре пак ли ще ме посетите? — жадно попита Джеймс.
Тя кимна с глава и той облекчено въздъхна.
— Колко е чудно, че тази сутрин не забелязах вашето появяване! Гледах през прозореца и виждах пред себе си пътя, който води към селото.
— Не дойдох по пътя. Дотук води една малка пътечка. Минах по нея. От само себе си се разбира, че съм принудена да пазя честното си име и затова мога да идвам тук само тайно.
Той високо се засмя.
— Искате да ме уверите, че обръщате внимание на това, което приказват селските клюкарки за вас? О, много се лъжете, ако си мислите, че ще повярвам на това. Готов съм да повярвам, че живеете на село. Но никога няма да повярвам, че сте проста слугиня.
— Донесете ми една тупалка — каза девойката. — Искам да разпръсна съмненията ви и да ви покажа как трябва да се работи.
Джеймс не забелязваше как лети времето. И когато девойката влезе при него в кабинета да му каже, че си отива, на него му се стори, че тя е престояла не повече от десет минути.
— Вие се готвите да си отивате вече? — разочаровано каза той.