Скоро след връщането на Джеймс пристигна и Бинджер, който носеше със себе си малко куфарче.
— Бинджер, имам за вас една поръчка, която много ще ви зарадва — обърна се към него Морлек. — Трябва всеки ден да седите на този стол, без да правите нищо. Можете да спите и денем. Надявам се, че ще изпълните най-добросъвестно заръката ми.
Бинджер, чието лице се изопна при споменаването на поръчката, засия, като чу, че трябва да безделничи.
— Аз съм много мързелив, господарю — призна си той, — но на моите години се остарява бързо. Особено след дълга военна служба. Надявам се, че сега сте захвърлили тази работа?
— Какво трябва да захвърля според вас? — попита Джеймс.
— Разбиването на каси, господарю.
Внезапно Бинджер забеляза новия предмет.
— Вие обичате музиката?
Джеймс погледна големия грамофон, който беше купил преди няколко дни.
— Да. А сега слушайте, Бинджер: Трябва най-грижливо да изпълнявате нарежданията ми. Довечера в десет часа ще заемете поста си край вратата ми. Изберете си най-удобното кресло. Няма да ви се сърдя дори ако заспите. Но никой не трябва да влиза в стаята ми. Разбрахте ли ме? Не желая да ме безпокоят.
— Ако дойдат детективи…
— Детективи? — учуди се Бинджер.
— Да. Тази порода се е навъдила в Крейз. Сега са двама тук. Но не вярвам да ни безпокоят. Все пак, ако дойдат след десет часа вечерта, вие не трябва да ги пускате по никакъв начин. Освен ако ви покажат заповед за обиск. Но много се съмнявам да имат такава заповед. Разбрахте ли ме?
— Да, господарю. Няма ли да заповядате по-късно да ви донеса кафе?
— Не, нито кафе, нито каквото и да било друго. Ако ме безпокоите или ми пречите, ще бъдете веднага уволнен.
Вечерта Джеймс вечеря обилно. Слугите пак се бяха върнали и той отново можеше да се нахрани така, както отдавна не беше го правил. В девет и половина той каза на Кливер да си легне. После обиколи цялата къща и градината и се запъти към външната врата. На пътя нямаше никой. Само в далечината се виждаше малко червено огънче, което равномерно пламваше и пак угасваше. Това беше запалената цигара на единия детектив.
Като се върна в кабинета, той завари Бинджер край вратата, удобно разположил се в едно кресло и завит с одеяло. Слугата бе започнал дежурството си.
— Лека нощ, Бинджер — каза му Морлек и заключи след себе си вратата на кабинета.
Макар че в къщата имаше електрическо осветление, той запали газена лампа и я сложи на масата. Лампата пръскаше около себе си силна светлина. Той свали абажура, за да усили осветлението. После сложи на масата грамофона, пусна го да се върти и обърна регулатора до най-крайната точка, тъй че плочата на грамофона се завъртя съвсем бавно. Към въртящата се плоча прикрепи изрязана от картон фигурка, която представляваше човек със скръстени на гърба ръце. Газената лампа сложи в центъра на грамофонната плоча. Плочата се въртеше, като караше картонената фигурка да описва кръгове около лампата. Когато минаваше между лампата и прозореца, изрязаната фигурка хвърляше върху прозрачната завеса, явяваща се като екран, грамадна сянка, която напомняше с очертанията си силуета на Джеймс Морлек. Но този път Джеймс не се разхожда дълго време, защото спря грамофона, отиде в спалнята си и се преоблече в черно. След това си наметна един дълъг плащ, който стигаше до петите, и натъпка по джобовете си инструментите и силен електрически фенер. Часът удари десет и половина. В къщата се възцари гробна тишина. Като слезе пак в кабинета си, Джеймс се приближи до вратата и извика на слугата си:
— Бинджер, дежурите ли?
— Да, господарю — чу се отговор.
— Не забравяйте, че не искам да ме безпокоят.
— Слушам, господарю.
Джеймс разбра, че Бинджер вече бе успял да задреме. Младият човек пак пусна грамофона, като провери темпа на движението му, и отиде в спалнята си. После излезе на балкона и се спусна долу. След минута беше вече в градината и незабелязано се промъкна на пътя. Като се криеше в сянката на храстите, стигна до мостчето на реката. Това мостче съединяваше Крейзовия бряг със Стария дом. Точно след десет минути ходене стигна до стоящия от страната на пътя сайвант. Тук го чакаше автомобил.
— Пак не спи — недоволно промърмори Спунер, като се обърна към сержанта. И с прозявка посочи сянката, която минаваше по бялата завеса. — Няма какво да се прави, ще трябва да седим тук цяла нощ.