Той скочи от автомобила, излезе на пътя и се запъти към градинската вратичка. Към къщата водеше прелестна, лъкатушеща пътечка. Той се огледа настрани, но никъде в градината не видя приятелката на Джоана. Приближи се до вратата и почука. Висока, стройна жена отвори вратата. Погледите им се срещнаха, но нито един от двамата не наруши мълчанието. Той учудено я гледаше, сякаш виждаше пред себе си призрак. После се опита да заговори, но от устата му се изтръгнаха само нечленоразделни звуци. И с главоломна бързина хукна да бяга назад. По челото му изби студена пот.
Тази сцена си имаше своята причина. Госпожа Корнфорд знаеше за него нещо, което досега господарят на Стария дом не беше успял да научи.
Лорд Крейз се готви да замине за Лондон
— Стори ми се, че нейде падна гръм — отбеляза лорд Крейз, като се прозина.
Джоана също скучаеше. Този обед като че ли нямаше край.
— И аз също чух — каза Хамон, сякаш стреснат от сън.
През целия обед тримата почти не приказваха помежду си. Лорд Крейз отбеляза, че животът в селска местност не е весел и че човек с положението на Ралф Хамон би могъл да си достави много удоволствия в града. Но Ралф нищо не отговори на тази забележка.
— Някъде далеч сигурно има буря — каза лордът. — През октомври бурите са много редки. Спомням си, че когато бях момче…
И той направи слаб опит да заинтересува събеседниците си с една история, от която никой не се вълнуваше. Впрочем той забеляза липсата на интерес и побърза да прекъсне разказа си. После заговори за това, което, против очакването му, крайно много заинтересува околните.
— Аз питах Стефънс за този Морлек. Наистина той бил забележителен човек. Никой нищо не знае за него. Явил се насам преди три години, купил Стария дом и се преселил в него. Той не участва в ловните дружини, не ходи на балове, отклонява всички покани и избягва да завързва познанства. Крайно чуден живот!
— От своя страна мога да потвърдя това обстоятелство — забеляза Хамон и силно се засмя.
— А вие познавате ли го?
Господин Хамон запуши и каза:
— Да, познавам го. Той е обикновен американски престъпник.
— Какво приказвате?
Джоана напразно се мъчеше да скрие обзелото я вълнение.
— Точно така е — продължи Хамон, доволен от вълнението, което предизвикаха думите му. — Той е престъпник. Какво е истинското му име, не зная. Но той е най-големият касоразбивач на света и е шантажист.
— Но нима полицията не знае това? — учуди се лордът.
— Възможно е да знае. Но Морлек е много богат и за него е дребна работа да запуши устата на когото трябва.
Джоана мълчаливо и внимателно слушаше. После се овладя и попита:
— Откъде знаете всичко това?
Хамон вдигна рамене.
— Преди няколко години ми беше писано да се срещна с него. Той искаше да ме изнуди и да изтръгне от мен пари, но не успя. Все пак той имаше щастието да ми се изплъзне. Но следващия път няма да се отърве. Следващия път… — и той завърши думите си, като вдигна ръка и направи движение, сякаш стискаше някого за гърлото. — И това ще стане много по-рано, отколкото той сам си мисли. Той е в ръцете ми.
Джоана се вкамени, като чу това. Тя не можеше да разбере какво именно я кара да се вълнува. Мразеше Ралф от дън душа и само след голямо напрежение успя да потисне вълнението си.
— Вече ви казах, че не зная какво е истинското му име. Полицията от няколко години го следи. Но никога не е успявала да събере достатъчно доказателства срещу него.
— Но аз никога нищо подобно не съм чувал — прекъсна го лорд Крейз. — Доколкото зная, местната полиция има най-добро мнение за него.
— Като споменах полицията, имах предвид не местната полиция, а лондонската — поправи го Хамон. — А вие разбирате, че тя няма да разправя за намеренията си.
— Това е невероятно — продължи да се учудва Джоана. — Наистина, може да се предположи, че господин Хамон си е напълнил главата с разни авантюристични романи и сега мисли да ни развлече с една чудна история.
Хамон се усмихна.
— Готов съм да призная, че всичко това звучи съвсем невероятно, но то действително е така. И най-недоволен е той, че го познах. Той ме заклеваше да не разказвам на никого за него.