Целия ден говорихме за коне. Всеки от нас знаеше, че другият няма пукната пара, и като свършиха надбягванията, си тръгнахме. Не зная той къде е отишъл, но аз се върнах в кръчмата и седнах там. Късно през нощта дойде едно момче, на което веднъж бях помогнал с нещо, видя ме и седна на моята маса, разправяйки, че малко му провървяло. Преди да си отиде, ми подаде половин пакет цигари и четвърт долар, без да продума, тъй че можех да си взема някакво свястно ядене и да запаля. Макар че кръчмата бе обляна от електрическа светлина, унесох се в полудрямка и към два през нощта вече не се чувствах така уморен.
Пак обикалях из улиците, докато стане девет, после влязох в тотализатора. Русинът бе вече там, чакаше да види как съм. И той не бе спал, а по лицето му растеше четиридневна брада. Изглежда, не можеше да се понася, беше изпълнен с омерзение към себе си. Подадох му пакета цигари и запушихме.
Към десет сутринта излезе, без да продума, и когато се върна след половин час, разбрах, че нещо го гнети. Искаше му се да излезем от положението, несъмнено имаше някакво хрумване, но то го потискаше. Надявах се, че не за кражба е мислил, но каквато и идея да имаше, не изглеждаше приятна. Най-после ме повика при себе си и за първи път, откакто го познавах, усетих, че на времето е бил дълбоко уважаван човек, човек с достойнство. Разбрах това по учтивия жест, с който ме извика да останем насаме, вън от тотализатора. Излязохме на улица Опера № 1 и той извади от вътрешния джоб на сакото си един плик. Пликът беше с френска марка. Изглеждаше унизен, смачкан и просто не на себе си.
— Исках да поговоря с теб — каза той с известен акцент. — Не знам какво да сторя, а това е всичко, което имам. То е твое. Ще направя каквото мога и вероятно ще имаме малко пари. — Каза това, без да ме погледне в очите. Притесних се ужасно. — Това е всичко, което имам — каза той. — Някакви мръсни картички. Мръсни френски картички. Ако искаш, ще опитам да ги продам по десет цента. Имам двайсетина.
Не можех да се понасям, стана ми неудобно заради него. Той тръгна надолу по улица Опера към улица Мишън. Не ми идваше на ум какво да му кажа. Бях просто стъписан, а ми се искаше да му кажа нещо, от което да усети, че ми се иска преди всичко да запази достойнството си, да не прави нищо, което сам не би пожелал да стори, нищо, което дори не би му хрумнало да извърши, ако не знаеше, че съм без петак, гладен и бездомен. Стояхме на тротоара на улица Мишън. Не можех да кажа нищо, но трябва да съм изглеждал доста объркан, защото най-сетне той проговори.
— Благодаря ти, много съм ти благодарен.
Близо до ъгъла имаше боклукджийска кофа. Той се обърна усмихнат, както самият Христос се усмихва от някои картини, и се отдалечи. Като наближи кофата за смет, вдигна капака и видях, че пуска плика вътре. После тръгна бързо, като сигурно си мислеше: „Е добре, поне му предложих да се опитам да му помогна, макар и по такъв начин, а сега съм свободен.“ Гледах го, докато се загуби сред дрипавите хора, все още самият той, все още не докрай унизен.