Откакто бе видял семейството на убития, Адамсберг не се безпокоеше прекомерно за този случай. Инспекторите му търсеха някой измамен клиент, дори имаха сериозна следа, а той гледаше заварения син на жертвата, Патрис Верну, хубавец на двайсет и три години, нежен, романтичен. Само това правеше — гледаше го. Вече три пъти го викаше в управлението под различни претексти и го караше да говори за каквото му хрумнеше — какво мислел за плешивостта на пастрока си, отвращава ли го тя, пада ли си по текстилните фабрики, как посреща стачките в енергото, как си обяснява факта, че родословните дървета владеят въображението на толкова хора.
Последния път, предишния ден, разговорът бе протекъл така:
— Смятате ли се за красив? — попита Адамсберг.
— Трудно ми е да кажа не.
— Прав сте.
— Можете ли да ми кажете защо съм тук?
— Да. Заради пастрока ви, разбира се. Казахте, че не ви е било приятно, задето спи с майка ви, нали така?
Младежът сви рамене.
— Тъй или инак, нищо не можех да направя, освен да го убия, а не съм го убил. Но е вярно, противно ми беше. Пастрокът ми приличаше на някакъв глиган. Имаше косми дори в ушите, честно, не се търпеше. На вас щеше ли да ви е приятно?
— Нямам представа. Веднъж видях майка ми с един мой съученик. Иначе тя, милата, беше по-скоро вярна на баща ми. Затворих вратата и единственото, което си помислих, бе, че момчето има зелена бенка на гърба, но може би мама не я беше забелязала.
— Не виждам аз какво общо имам — измънка младежът. — Може да сте по-смел от мене, мен какво ме засяга.
— А, не че съм по-смел. Майка ви тъжна ли ви изглежда?
— Очевидно.
— Хубаво. Много добре. Не й ходете много на гости.
След което каза на момчето, че може да си върви.
Адамсберг влезе в управлението. Засега предпочитаният му инспектор беше Адриен Данглар, един не твърде красив, но много добре облечен мъж, с увиснал корем и нисък задник, който здравата си пийваше и не изглеждаше особено надежден след четири часа следобед, понякога и преди. Но беше истински, много истински, Адамсберг още не бе намерил друга дума, с която да го определи. Данглар му беше изготвил и оставил на бюрото резюме, извлечено от досиетата на клиентите на търговеца на текстил.
— Данглар, бих искал да видя сина днес, младежа, Патрис Верну.
— Пак ли, господин комисар? Но какво искате от този нещастник?
— Защо казвате нещастник?
— Ами стеснителен е, непрекъснато си приглажда косата, сговорчив е, прави усилия да ви достави удоволствие, а докато чака в коридора, без да знае какво още ще го питате, има толкова объркан вид, че да ти дожалее. Затова казвам нещастник.
— Не сте ли забелязали и нещо друго, Данглар?
Данглар поклати глава.
— Не съм ли ви разказвал историята за големия лигав пес? — попита Адамсберг.
— Не сте. Сигурен съм, че не сте.
— След като ви я разкажа, ще ме сметнете за най-гадното ченге на земята. Няма да е зле да поседнете, аз говоря бавно, трудно ми е да бъда кратък и често си забравям мисълта. Аз съм занесен човек, Данглар. Та бях тръгнал рано от селото с намерението да прекарам деня в планината. Бях на единайсет години. Не обичам кучетата, не ги обичах и като бях малък. А онова куче, едно такова едро и разлигавено, стоеше насред пътеката и ме гледаше. Олиза ми краката, олиза ми ръцете, беше просто един глупав и симпатичен пес. Казах му: „Слушай сега, голямо куче, аз отивам надалеч, опитвам се да се изгубя и после да се намеря, можеш да дойдеш с мен, само, за бога, спри да ме лигавиш, противно ми е“. Голямото куче разбра и тръгна подире ми.
Адамсберг замълча, запали цигара и извади от джоба си къс хартия. Кръстоса крака, опря се на коляното си, за да надраска нещо, и след като хвърли поглед на колегата си, продължи:
— Може и да ви отегчавам, Данглар, обаче ми е все тая. Държа да ви разкажа историята за голямото куче. С голямото куче си говорихме през целия път за звездите на Голямата мечка и за телешките кокали, докато накрая стигнахме до една изоставена кошара. Там имаше шест момчета от едно друго село, добре ги познавах. Често се биехме. „Това твоето псе ли е?“ — попитаха ме те. „За днес да“ — отвърнах им. Най-малкият сграбчи голямото куче за дългата козина, а то беше страхливо и меко като килимче, и го затегли към ръба на скалата. „Не ми харесва твоето псе — каза той. — Много ти е тъпо псето.“ Голямото куче скимтеше, без да реагира, вярно, че беше тъпо. Хлапето го изрита в задницата и кучето падна в пропастта. Аз оставих торбата си на земята, бавно. Всичко правя бавно. Аз съм бавен човек, Данглар.