— Това противоречи на принципите ми — изрече Данглар сухо. — Не че съм чак толкова принципен, но не вярвам, че някои хора са белязани от едно или друго, като кравите с жигосаните уши, и че просто ей така, интуитивно, можеш да познаеш кой е убиецът. Знам, че това, което казвам, е банално и неинтересно, но човек се ориентира по уликите и съди според доказателствата. Усещанията за тумори ме ужасяват. Това е пътят, който води към диктатура на субективността и на съдебните грешки.
— Дръпнахте цяла реч, Данглар. Не съм казал, че си личи по лицето, казах, че е нещо чудовищно, което избликва от дъното на съществото. То е нещо като гной, Данглар. Понякога я виждам как избива на повърхността. Виждал съм я да се стича по устните на девойка, така както съм виждал хлебарка да пълзи по тази маса. Винаги усещам, когато нещо не е както трябва у някого. Може да става дума за наслада от престъплението, но може да става дума и за нещо не толкова сериозно. Някои хора излъчват просто отегчение или любовна мъка и това също се долавя, Данглар, разпознава се, разбираш кое от двете е. А когато е онова, другото, онова, свързаното с престъпленията, мисля, че и него го разпознавам.
Данглар вдигна глава и тялото му сякаш се стегна.
— И все пак вярвате, че виждате разни неща по хората, вярвате, че виждате хлебарки по устните им, вярвате, че впечатленията ви са откровения, понеже са ваши, и вярвате, че от хората блика гной, а това не е вярно. Истината е, и тя също е банална и безинтересна, че всички хора са способни на омраза и че на всеки може да му изгори бушонът и да извърши убийство. Сигурен съм. Всички мъже могат да изнасилват и убиват и всички жени могат да режат крака като онази от улица „Гей-Люсак“ миналия месец. Зависи от това какво си преживял и колко желаеш да затънеш в тинята и да увлечеш и други с теб. Не е необходимо да си гноясал по рождение, за да искаш да взривиш земята заради погнусата си от живота.
— Предупредих ви, Данглар — каза Адамсберг, като повдигна вежди и спря да си драска, — че след историята с кучето ще ме сметнете за отвратителен.
— По-скоро опасен — изръмжа Данглар. — Не е хубаво да се мислите за толкова велик.
— Няма нищо велико в това да виждаш как пълзят хлебарките. Не го правя нарочно. Дори ми тежи. Нито веднъж не съм сбъркал за някого, винаги познавам дали е прав или легнал, дали е тъжен, умен, неискрен, разстроен, безразличен, опасен, стеснителен, разбирате ли, нито веднъж! Едва ли си представяте колко е мъчително. Понякога, когато започвам да съзирам края от самото начало, се моля някой да ме изненада. В живота ми са се случвали, така да се каже, само начала и винаги съм бил изпълнен с надежда. Обаче съвсем скоро краят се е очертавал пред очите ми като в слаб филм, в който отгатвате кой в кого ще се влюби и кой ще претърпи катастрофа. Тогава все пак доглеждате филма, но ви е ужасно скучно.
— Да приемем, че имате силна интуиция — каза Данглар. — Готов съм да ви призная полицейския нюх. Но дори с него нямате право да си служите, прекалено рисковано е, прекалено непочтено. Не, дори след двайсет години човек не може да познава другите.
Адамсберг опря брадичка на дланта си. Очите му заблестяха зад цигарения дим.
— Отнемете ми това познание, Данглар, отървете ме от него, само това искам.
— Хората не са буболечки — продължи Данглар.
— Не са. Аз харесвам хората и не ми пука за буболечките. Обаче и буболечките имат право на живот.