Мъжете работиха още час на миризмата, която ставаше все по-непоносима. Данглар не помръдна и на милиметър от дънера на спасителния си дъб. Стоеше с вдигната глава и виждаше само къс небе горе, между върховете на дърветата. В тази част на гората беше доста тъмно. Чу мекия глас на Адамсберг, който казваше:
— Достатъчно. Спираме. Отиваме да пийнем нещо.
Нахвърляха инструментите в единия ъгъл на камионетката и Деклер извади от чувала еднолитрова бутилка коняк.
— Не е много качествен — обясни той. — Но ще ни прочисти малко. По един пръст на човек.
— Забранено, но наложително — отбеляза Адамсберг.
Комисарят се приближи до Данглар и му подаде пластмасовата чашка. Не го попита: „Как сте?“, или: „По-добре ли сте?“. Изобщо нищо не каза. Знаеше, че след половин час Данглар ще е малко по-добре и ще може да ходи. Всички го знаеха и никой не го закачаше. Бяха достатъчно заети със собствените си битки около вонящата дупка.
Деветимата мъже насядаха малко встрани от изкопа, близо до Данглар, който продължаваше да стои прав. Лекарят се повъртя около изкопа, после се присъедини към останалите.
— Е, докторе — попита Кастро, — какво ви говори трупът?
— Говори ми, че това е възрастна жена, между шейсет и седемдесет години… Говори ми, че е била убита, че гърлото й е било прерязано преди повече от пет месеца. Няма да е лесно да я идентифицирате, моите момчета (съдебният лекар често ги наричаше „моите момчета“, като че ли са му ученици). Дрехите са обикновени, скромни, няма да ви помогнат. И имам чувството, че в гроба няма да намерим никакви други лични вещи. Не се надявайте на зъболекаря й. Зъбите й са здрави като моите и вашите, без следа от лечение, доколкото можах да видя. Ето това ми говори, моите момчета. Така че ще ви отнеме време да установите коя е.
— Клеманс Валмон е — тихо каза Адамсберг. — Живуща в Ньойи сюр Сен, на шейсет и четири години. Налейте ми още един пръст коняк, Деклер. Вярно, че е най-обикновен, но е приятен.
— Не! — намеси се Данглар по-живо, отколкото биха могли да очакват, но без да се отмести от дървото си. — Не. Докторът каза, че тази жена е мъртва от месеци! А Клеманс напусна улица „Патриарш“ от жива по-жива преди месец.
— Но аз казах Клеманс Валмон, живуща в Ньойи сюр Сен — възрази Адамсберг, — а не Клеманс Валмон, живуща на улица „Патриарш“.
— И какво? — попита Кастро. — Да не са две? С еднакви имена? Близначки?
Адамсберг завъртя глава, разклащайки коняка в чашата си.
— Има само една — отвърна той. — Една-единствена Клеманс Валмон, убита преди пет или шест месеца. Тази — и той посочи с брадичка гроба. — И е имало някой, който е живял два месеца у Матилд Форестие на улица „Патриарш“ под името Клеманс Валмон. Някой, който е убил Клеманс Валмон.
— И кой? — попита Делил.
Адамсберг извинително погледна Данглар, преди да отговори.
— Мъж — отговори той. — Човекът с кръговете.
Отдалечиха се от изкопа, за да дишат по-спокойно. Двама мъже се сменяха да го пазят. Чакаха екипа от лабораторията и комисаря от Невер. Адамсберг седеше с Кастро близо до камионетката, а Данглар отиде да се поразходи.
Разхожда се половин час. Слънцето топлеше гърба му и вливаше в тялото му изгубените сили. Значи земеровката е била човекът с кръговете. Значи той е заклал Клеманс Валмон, после Мадлен Шатлен, после Жерар Понтийо и накрая жена си. Мозъкът му на алчен старец бе изфабрикувал адска механика. Най-напред кръговете. Много кръгове. Докато всички повярват, че си имат работа с психар. Жалък психар, използван от убиеца. И нещата се бяха развили според плана му. Арестуваха го, той призна за кръговете точно както бе решил. Така че го освободиха и всички хукнаха подир Клеманс Валмон. Убийцата, която им бе приготвил. Мъртвата от месеци Клеманс, която напразно щяха да търсят, докато накрая закрият делото. Данглар се намръщи. Прекалено много неща оставаха неясни.
Отиде при комисаря, който мълчаливо дъвчеше парче хляб заедно с Кастро, все така седнал в края на пътеката. Напълнил шепа с трохи, Кастро се опитваше да примами една косерка.
— Защо — попита Кастро, — защо женските птици са винаги по-невзрачни от мъжките? Женските са кафяви, бежови, никакви. Ще речеш, че им е все тая. А мъжките са червени, зелени, златисти. Но защо, за бога? Съвсем наопаки.