— Вярно — съгласи се Данглар.
— Допускали ли сте съдебна грешка, Данглар?
— Чели сте досието ми, нали? — попита Данглар и изгледа накриво Адамсберг, който пушеше и си драскаше.
— Ако ви кажа, че не съм, ще ме упрекнете, че си играя на магьосник. Но не съм го чел. Та какво се случи?
— Имаше обир в една бижутерия. Бях напълно убеден, че девойката, която работеше там, е съучастничка. Просто беше очевидно. Държането й, фактът, че криеше нещо, а и полицейският ми нюх, нали така? Дадоха й три години, а след два месеца тя се самоуби в килията си по доста ужасен начин. Съвсем малко след това се разбра, че е нямала нищо общо с обира. Така че сега за мен край с разните там тъпи интуиции и с вашите тъпи хлебарки по устните на девойките. От онзи ден нататък замених вътрешното убеждение с неубеденост и тънкостите с баналности.
Данглар стана.
— Чакайте малко — каза Адамсберг. — Не забравяйте да повикате сина Верну.
Адамсберг замълча. Беше смутен. Решението му зле пасваше с току-що проведения разговор. Продължи по-тихо:
— И наредете да го задържат.
— Шегувате ли се, господин комисар? — възкликна Данглар.
Адамсберг захапа долната си устна.
— Приятелката му лъже. Сигурен съм, че не са били заедно на ресторант през вечерта на убийството, въпреки че версиите им съвпадат. Разпитайте ги още веднъж един след друг — колко време е минало от първото до второто ястие? Имало ли е китарист в салона? Къде е била поставена бутилката вино — в дясната или в лявата страна на масата? Какво вино са пили? С каква форма са били чашите? Какъв цвят е била покривката? И тъй нататък до най-дребните подробности. Ще има разминаване, ще видите. Освен това нека ви опишат чорапите на момчето. Питайте чистачката, на която плаща майка му. Трябва да липсва един чифт, този, който е носил вечерта на убийството, защото около склада е било кално заради строежа в съседство, където теренът е глинест. Младежът не е глупав, сигурно е хвърлил чорапите. Нека все пак потърсят в кофите около дома му, може да е преминал по чорапи последните метри между кофите и вратата си.
— Ако ви разбирам добре — каза Данглар, — според вас от този нещастник нещо избива?
— Боя се, че да — тихо отвърна Адамсберг.
— И какво избива?
— Жестокост.
— И това ви се струва очевидно?
— Да, Данглар.
Последните думи бяха произнесени едва чуто.
След като инспекторът си тръгна, Адамсберг се зае с купчината вестници, които му бяха приготвили. В три от тях откри това, което търсеше. Явлението още не намираше много място в пресата, но той бе сигурен, че и това ще стане. Изряза криво-ляво една малка колонка и я постави пред себе си. Необходима му бе голяма концентрация, за да чете, понякога дори се налагаше да чете на глас. Някога Адамсберг беше лош ученик, който никога не разбра защо го карат да ходи на училище, но се опитваше колкото може да се преструва, че учи, за да не наскърби родителите си и главно, за да не им даде да разберат колко не му пука. Сега прочете следното:
Шега или мания на неосъществен философ? Във всеки случай кръговете, очертани със син тебешир, продължават да никнат като бурени по тротоарите през столичните нощи и вече будят любопитство у парижките интелектуалци. Бързината, с която се множат, става все по-голяма. Досега са открити шейсет и три кръга след първите, появили се преди четири месеца в XII район. Това ново развлечение, което започва да прилича на състезание, доставя тема за разговор на онези, които нямат какво друго да си кажат в кафенетата. И понеже те са много, и разговорите са много…
Адамсберг спря да чете и потърси името на автора в края на статията. Аха, този кретен, измърмори той, какво друго да очакваш от него.
Скоро ще започнат да се надпреварват кой ще има честта да открие кръг пред вратата си, когато сутрин тръгва за работа. Циничен шегаджия или душевноболен, ако е жаден за слава, авторът на сините кръгове вече си я е извоювал. За ужас на тези, които цял живот се трепят, за да си създадат име, нашият човек ни доказва, че са ти достатъчни парче тебешир и няколко нощни обиколки, за да станеш най-известната личност на 1990 година в Париж. Няма съмнение, че телевизията ще го покани да участва в „Културните явления от края на хилядолетието“, ако успее да го пипне. Само че той е истински призрак. Още никой не го е видял да рисува сините си кръгове по асфалта. Прави го не всяка нощ и не в един и същи квартал. Можем да сме сигурни, че сума ти нощни птици вече го дебнат просто за удоволствие. Наслука.