— Я гледай, още един кос долетя — възкликна Кастро. — На какво се надява? Косерката го гледа. Сега ще избухне война. Мамка му! Ама че живот!
— Убил я е — каза Данглар — и я е заровил тук. Защо тук? Къде сме всъщност?
Адамсберг протегна уморена ръка наляво.
— За да погребеш някого, трябва да разполагаш със спокойно място. Онази там горска къща е вилата на Льо Нермор.
Данглар огледа къщата. Да, добре го бе преметнал Льо Нермор.
— След което — подзе Данглар — е облякъл дрехите на старата. Не е било трудно. Нали куфарите й са били у него.
— Продължавайте, Данглар. Оставям ви да довършите.
— Ето на — каза Кастро, — косерката отлетя. И изгуби парчето ламарина. Върви после да правиш подаръци. А не, връща се.
— Настанил се е у Матилд — продължи Данглар. — Матилд го е следила. Матилд го е тревожела. Решил е да я наблюдава и да я използва за целите си. Ако възникнел проблем, тя щяла да е идеалният свидетел — познавала е и човека с кръговете, и Клеманс. Вярвала е, че става дума за две отделни същества, и той е правел всичко, за да я убеди в това. Но как е направил онова със зъбите?
— Вие споменахте за почукването на лулата по зъбите.
— Наистина. Значи протеза. Достатъчно е било да изпили някое старо чене. А очите? Неговите са сини, нейните — кафяви. Значи лещи. Барета. Ръкавици. Винаги с ръкавици. Все пак преображението е изисквало време, усилия, дори изкуство. Как е излизал от дома си, облечен като стара дама? Някой съсед е можел да го види.
— Преобличал се е по пътя. Излизал е от къщи като мъж, пристигал е на улица „Патриарш“ като жена. И обратното, разбира се.
— Къде? В някое изоставено помещение? В бараката на някой строителен обект, където е оставял дрехите си?
— Например. Ще трябва да я намерим. Или той да ни каже къде е.
— Барака на строителен обект с остатъци от храна, с мухъл в стария долап? Това ли е? Оттам ли е миризмата на гнила ябълка по дрехите? А защо дрехите на Клеманс не миришеха?
— Те бяха леки. Той ги е носел под костюма си, а баретата и ръкавиците е държал в чантата. Но не е можел да носи костюма си под дрехите на Клеманс. Затова го е оставял по пътя.
— Солидна организация.
— За някои хора организацията стои над всичко. Става дума за сложно убийство, чиято подготовка му е отнела месеци. Започнал е да чертае кръгове четири месеца преди първото убийство. Този педантичен византолог си пада по търпеливата, сръткава работа. Сигурен съм, че тя му е доставила огромно удоволствие. Например идеята да използва Жерар Понтийо, за да ни насъска срещу Клеманс. Съвършеното й осъществяване положително го е очаровало. Както и капката кръв в дома на Клеманс, последната нанесена върху платното мазка преди заминаването му.
— Но къде е той, за бога? Къде може да е?
— В града. Ще се прибере да обядва. Няма за къде да бърза, толкова е уверен в себе си. Такъв сложен план няма как да се провали. Но не е знаел за модното списание. Неговата Делфи си е позволявала някои неща, които не е споделяла с него.
— Малкият мъжкар победи — обяви Кастро. — Ще му дам трохички. Здравата се потруди.
Адамсберг вдигна глава. Екипът от лабораторията пристигаше. Конти слезе от камионетката с всичките си торби.
— Сега ще видиш нещо по-различно от ролка за коса — каза Данглар, след като поздрави Конти. — Но го е направил същият тип.
— Хайде да го намерим този тип — предложи Адамсберг и се изправи.
Къщата на Огюстен-Луи льо Нермор приличаше на зле поддържана ловна хижа. Над входната врата бе окачен череп на елен.
— Не е много весело — забеляза Данглар.
— Ами и човекът не е весел — каза Адамсберг. — Обича смъртта. Рейер така каза за Клеманс. Че обича смъртта. И главно, че говори като мъж.
— Я гледайте — обади се Кастро.
И гордо им показа косерката, която бе кацнала на рамото му.
— Виждали ли сте такова нещо? Опитомена косерка? Която е избрала мен?
Кастро сияеше.
— Ще я кръстя Трохичка. Тъпо, а? Мислете ли, че ще остане с мен?
Адамсберг натисна звънеца. От коридора се чуха спокойните стъпки на обути в пантофи крака. Льо Нермор не подозираше нищо. Когато отвори, Адамсберг се вгледа по нов начин в мръсносините му очи и бялата му кожа с рижави петънца.