— Тъкмо смятах да хапна — заяви Льо Нермор. — Какво има?
— Провалихте се, господине — каза Адамсберг и сложи ръка на рамото му. — Случва се.
— Стискате ме — оплака се Льо Нермор и се опита да се отдръпне.
— Следвайте ни — нареди Кастро. — Обвинен сте в четворно убийство.
Все така с косерката на рамо, той хвана китките на Льо Нермор и му надяна белезниците. По времето на предишния комисар Кастро се славеше с умението си да слага белезници толкова бързо, че арестуваният дори не забелязваше.
Данглар не изпускаше от очи човека с кръговете. И му се струваше, че разбира какво искаше да каже Адамсберг с историята за едрото разлигавено куче. И с онова за жестокостта. Че струи отвсякъде. В този миг човекът с кръговете имаше ужасяващ вид. Много по-ужасяващ от трупа в изкопа.
Вечерта всички се върнаха в Париж. В управлението цареше оживление и възбуда. Човекът с кръговете, когото Деклер и Маржелон едва удържаха на един стол, бълваше ругатни и смъртни заплахи.
— Чувате ли го? — попита Данглар на влизане в кабинета на Адамсберг.
Адамсберг по изключение не си драскаше, а дописваше, прав до стената, доклада си до съдебния следовател.
— Чувам го — отвърна той.
— Иска да ви пререже гърлото.
— Знам, приятелю. Би трябвало да извикате Матилд Форестие. Тя ще иска да узнае какво е станало със земеровката, разбираемо е.
Данглар зарадвано отиде да се обади по телефона.
— Няма я — каза той, като се върна. — Чух се само с Рейер. Нервира ме този Рейер. Непрекъснато кисне в дома й. Матилд е отишла да изпрати някого, който заминава от Северната гара в девет часа. Скоро щяла да се прибере. Рейер добави, че не била във форма, че гласът на кралица Матилд потрепервал и да сме минели по-късно да пием по чаша с нея, за да я разсмеем. Но с какво можем да я разсмеем?
Адамсберг втренчено гледаше Данглар.
— Колко е часът? — попита той.
— Осем и двайсет. Защо?
Адамсберг грабна сакото си и тичешком излезе от стаята. Данглар го чу да му нарежда да прочете доклада, докато го няма, скоро щял да се върне.
На улицата Адамсберг спря едно такси.
Стигна до Северната гара в девет без четвърт. Все така тичешком мина през големия портал, като в същото време си палеше цигара. Грубо спря Матилд, която тъкмо излизаше.
— Бързо, Матилд, бързо! Тя заминава, нали? Не ме лъжете, за бога! Сигурен съм. На кой перон? Кой номер е перонът?
Матилд мълчаливо го гледаше.
— Кой перон? — извика Адамсберг.
— Майната ви! — каза Матилд. — Вървете на майната си, Адамсберг! Ако ви нямаше, тя може би нямаше непрекъснато да заминава.
— Откъде сте толкова сигурна? Тя си е такава! На кой перон е, за бога?
Матилд не искаше да му отговаря. Но каза:
— На четиринайсети.
Адамсберг я заряза и отново затича. Големият гаров часовник показваше девет без шест минути. Пое си дъх, като приближи до четиринайсети перон.
Камий беше там. Разбира се. Носеше черна фланела и черен клин. Приличаше на сянка. Стоеше с изправена глава и гледаше неизвестно какво, може би очите й обхващаха цялата гара. Адамсберг познаваше този неин маниер — да се опитва всичко да види наведнъж, без непременно да очаква нещо. Пръстите й стискаха цигара.
Която в следващия миг захвърлиха надалеч. Камий винаги бе имала красиви жестове. И с този сполучи. Вдигна куфара си и тръгна по перона. Адамсберг се затича, изпревари я и се обърна. Камий се блъсна в него.
— Ела — каза той. — Трябва да дойдеш. Ела. Един час.
Камий го гледаше развълнувано, точно както си бе представял, че би го гледала, ако я бе догонил, преди да се качи в таксито.
— Не — отсече тя. — Върви си, Жан-Батист.
Камий не вървеше стабилно. Адамсберг добре си спомняше, че в нормално състояние Камий винаги създаваше впечатление, че ей сега ще се завърти или ще се изтърси. Малко като майка си. Сякаш пазеше равновесие върху дъска, прехвърлена през пропаст, а не вървеше по земята като всички останали. Сега обаче Камий наистина залиташе.
— Камий, да не паднеш? Кажи ми.
— Няма, няма.
Камий остави куфара, протегна ръце над главата си, сякаш за да докосне небето.