Никога досега не бяха правени опити да се пробие лабиринтът по такъв начин. Ранните изследователи просто влизаха в него и загиваха. Техните следовници знаеха достатъчно, за да избегнат по-очевидните капани и до известна степен бяха подпомогнати от добри сензорни устройства, но това щеше да е първият опит да се направи детайлно проучване, преди някой да пристъпи вътре. Никой не хранеше прекалени илюзии, че техниката сама ще им осигури безпрепятствен път, но това бе най-добрият подход към проблема.
Полетите през първия ден дадоха на всички добра визуална представа за лабиринта. Казано най-точно, изобщо не бе необходимо да се издигат във въздуха; можеха да следят големите екрани, удобно разположили се в лагера, и пак да получат прилична картина за устройството му, тоест можеха да оставят летящите сонди да свършат цялата работа. Но Бордман бе настоял да летят. Умът регистрира нещата по един начин, когато възприема видяното от екран, и по друг — когато сензорните впечатления те заливат направо от източника. Сега те всички бяха видели града от въздуха, бяха разбрали какво пазителите на лабиринта могат да сторят с дрон-сонда, която опитва да пробие защитното поле, обгърнало лабиринта.
Роулинс подхвърли идеята за възможността някъде в защитното поле да има нулева точка. В късния следобед провериха идеята, като натовариха сонда с метални сачми и я стационираха на петдесет метра над най-високата точка на лабиринта. „Очите“ на скенерите регистрираха всяко действие, след като сондата бавно се завърташе и изплюваше над града едно по едно топчета върху предварително определени площи от по един квадратен метър. Още с падането си всяко от тях се превръщаше в пепел. Успяха да изчислят, че дебелината на защитното поле варира в зависимост от разстоянието до центъра на лабиринта. Над вътрешните зони изтъняваше докъм два метра, далеч по-дебел бе защитният слой около външните граници — така се оформяше невидима шапка над града. Нулеви точки обаче нямаше; полето бе цялостно. Хостийн провери предположението дали полето ще се претовари, ако с топчетата се атакуват едновременно всички изпробвани квадрати. То се справи с всички от тях, като произведе единствен пламък над града.
С цената на няколко сонди-къртици откриха, че да се влезе в града през тунел бе също тъй невъзможно. Къртиците се заравяха в грубата песъчлива почва извън външните стени, сетне си проправяха път на петдесет метра дълбочина и когато се озоваваха под лабиринта, тръгваха отново нагоре. Всички бяха разрушени от защитното поле още на двайсет метра под земята; опитите да се излезе в самата основа на укрепленията също пропаднаха — полето очевидно обгръщаше града отвсякъде.
Един от енергетиците предложи да се монтира интерферентен пилон, с който да се изчерпи енергията на полето. Не се получи нищо. Стометровият пилон изсмука енергия от цялата планета; сини светкавици танцуваха и съскаха около акумулаторната му станция, ала ефектът върху защитното поле бе нулев. Реверсираха пилона и пуснаха един милион киловата в града, надявайки се полето да даде на късо. То „изпи“ всичко и изглежда бе готово да поеме още. Никой не можеше да предложи разумна теория, с която да обясни енергийния източник на полето.
— Сигурно се захранва от енергията на въртенето на планетата — предположи енергетикът, който бе съоръжил пилона, но доловил, че не е рекъл нищо полезно, се извърна и започна да реди сърдити заповеди в преносимия си микрофон.
Тридневни подобни изследвания показаха, че градът е неуязвим за проникване както от въздуха, така и изпод земята.
— Има само един начин да се влезе — рече Хостийн — и това е пешком, през главната порта.
— Ако жителите на града наистина са искали да бъдат в безопасност — попита Роулинс, — тогава защо са оставили отворена врата?
— Може би са искали да могат самите те да влизат и излизат, Нед — отвърна тихо Бордман. — Или пък са искали да дадат справедлив шанс на нашествениците. Хостийн, да изпратим ли някоя и друга сонда вътре?
Утринта бе мрачна. Сиви облаци покриваха небето, изглеждаше така, сякаш всеки момент ще завали. Суров вятър вдигаше пясък от земята и го запращаше в лицата им. През облачния воал прозираше слънцето, плосък оранжев диск, сякаш залепен на небето. Изглеждаше съвсем малко по-голямо от Слънцето, гледано от Земята, макар да бе на половината разстояние. Слънцето на Лемнос бе мъждиво джудже M, студено и уморено — стара звезда, заобиколена от дузина стари планети. Лемнос, най-вътрешната, бе единствената планета, на която бе съществувал живот; другите бяха студени и мъртви, далеч от слабите лъчи на слънцето, замръзнали от ядрото до атмосферата си. Това бе една заспала система, толкова немощна, че дори и най-вътрешната планета се разтакаваше в трийсетмесечна орбита; трите пъргави луни на Лемнос се стрелкаха по пресичащи се орбити на няколко хиляди километра височина и най-скандално не се съобразяваха с преобладаващото в този свят настроение.