— Тук съм на почивка — каза му Мълър.
— Отдели ми половин ден.
— Не съм сам, Чарлз.
— Знам. Доведи и нея. Ще си направим екскурзия. Става въпрос за нещо важно.
— Дойдох тук, за да избягам от важните неща.
— Човек никога не може да избяга, Дик. Знаеш го. Ти си това, което си, и ние имаме нужда от теб. Ще дойдеш ли?
— Проклет да си — рече благо Мълър.
На сутринта той и Марта излетяха с бърз самолет за хотела на Бордман. Мълър си спомняше пътуването толкова живо, сякаш беше миналия месец, а не преди почти петнайсет години. Прелетяха над прорязващата континента клисура, плъзнаха се над заснежените планински върхове толкова ниско, че зърнаха великолепния дългорог, подобен на козел скален скачач, който лудееше по искрящите ледникови реки: два метрични тона мускули и кости, невероятния колос на върховете, най-скъпия ловен трофей, който Мардук можеше да предложи. Някои хора цял живот не могат да спечелят толкова, че да си купят разрешително за лов на скален скачач. На Мълър цената му се виждаше дори ниска.
Три пъти прелетяха над могъщия звяр и се спуснаха в изпъстрената с езера равнина, отвъд планинския хребет, където верига ярки като диаманти водоеми опасваше дебелия кръст на континента, а към обяд се приземиха досами кадифената гора от вечнозелени дървета. Бордман беше наел президентския апартамент на хотела, целия в екрани и хитри приспособления. Стисна китката на Мълър за поздрав, а Марта прегърна с нескрита похот. Тя изглеждаше доста равнодушна и сдържана в обятията на Бордман: очевидно смяташе посещението за изгубено време.
— Гладни ли сте? — попита Бордман. — Първо обядът, разговорите — после!
Още в апартамента им поднесе кехлибарено вино в чаши от син кристал, който се добиваше на Ганимед. Сетне се качиха в капсула-ресторант и напуснаха хотела, за да се разходят из горите и край езерата, докато се хранят. Щом се настаниха на пневмостоловете си пред панорамния прозорец, обядът им се плъзна от контейнера си към тях. Прясна салата, местна риба на скара, вносни зеленчуци, настъргано сирене от Кентавър, халби със студена оризова бира, накрая — силен, гъст, ароматен ликьор. Напълно неподвижни, затворени в движещата се капсула, те ядяха, пиеха и попиваха гледката, дишаха искрящия въздух, напомпван отвън, наблюдаваха как яркооцветените птици прелитат край тях и се гмуркат в меките, виснали игли на гъстата гора. Бордман внимателно беше режисирал всичко, за да създаде подходящо настроение, но Мълър знаеше, че усилията му са напразни. Не можеше да го приспи толкова лесно. Можеше да приеме онова, което ще предложи Бордман, но не защото го бе подмамил в този фалшив покой.
Марта се отегчаваше. Безизразно възприемаше похотливите погледи на Бордман. Блещукащото й дневно облекло бе скроено повече да показва, отколкото да скрива. Дългите верижни молекули се плъзгаха в калейдоскопични шарки и разкриваха бързо и откровено бедра и гърди, корем и слабини, крака и задник. Бордман хареса гледката и беше готов да се възползва от присъствието на Марта, ала тя изцяло пренебрегна негласното му предложение. На Мълър това му се стори забавно. На Бордман — не.
След обяда капсулата спря до брега на кристално езеро, дълбоко и чисто. Вратата се отвори и Бордман попита:
— Може би младата дама ще пожелае да поплува, докато ние привършим скучния разговор по работа?
— Добра идея — отвърна безизразно Марта.
Тя се изправи, докосна закопчалката на дрехата си и я остави да се свлече до глезените. Бордман направи голямо шоу, като вдигна дрехата и я закачи на закачалката. Тя му се усмихна машинално, обърна се и се запъти към брега — голо, стройно тяло, върху чийто фин гръб и нежно заоблен задник пъстрееха слънчеви зайчета, промъкнали се през клоните на дърветата. Навлезе до колене във водата и спря за миг, сетне се гмурна напред и проряза повърхността на езерото със силни, равномерни махове. Бордман подметна:
— Доста е хубавка, Дик. Коя е?
— Едно момиче. Доста младо, струва ми се.
— Бих казал, по-младо от обичайните ти гаджета. И малко разглезена. Отдавна ли я познаваш?
— От миналата година, Чарлз. Интересува ли те?