Вдясно от него се появиха сливащите се очертания на някаква сянка, отразени от извитата стъклена стена. Воят на маса-детекторът достигна най-високия тон в спектъра си за животно от този размер. Най-малката луна — Атропос, която се носеше шеметно в небето, промени очертанията на сянката; те вече не се сливаха, сега едно черно петно се наложи върху други две. Сянката на зурла — Мълър бе сигурен в това. Миг по-късно видя жертвата си. Животното бе голямо колкото едро куче, със сива муцуна и жълтокафяво тяло, изгърбено и очевидно месоядно. През първите си няколко години тук Мълър избягваше да ловува месоядни — смяташе, че месото им няма да е вкусно. Предпочиташе местните еквиваленти на крави и овце — кротки копитни, които безгрижно скитаха из лабиринта и пасяха тревата из градинките. Чак когато му втръсна от тяхното приятно месо, се зае със зъбатите и остроноктести хищници, които се хранеха с тревопасните, и за негова изненада месото им се оказа отлично. Видя как животното излезе на площада. Дългата му муцуна потрепна. Мълър долови сумтенето, докато животното душеше. Ала миризмата на човека не означаваше за звяра нищо.
Уверено и достолепно, животното прекоси площада, ноктите му дращеха по гладката настилка. Мълър нагласи лъча си до размерите на игла и започна да се прицелва внимателно — ту в гърбицата му, ту в задницата. Оръжието бе с приблизителен прицел и щеше да улучи автоматично, но Мълър винаги се прицелваше ръчно. Той и оръжието имаха различни цели — оръжието трябваше да убива, а Мълър — да се нахрани; винаги бе по-лесно сам да се прицели, отколкото да убеди оръжието, че мълнията в крехката, сочна гърбица ще го лиши от най-вкусното парче месо. В търсене на най-сигурната цел оръжието щеше да прониже гърбицата до гръбнака и да свали животното, докато Мълър предпочиташе по-прецизно изпълнение.
Прицели се на шест инча пред гърбицата: там, където гръбнакът навлиза в черепа. Един изстрел бе достатъчен. Животното се строполи тежко. Мълър отиде до него толкова бързо, колкото можеше да си позволи, като внимаваше при всяка своя стъпка. Сръчно отдели ненужното — крайници, глава, корем — и изряза със спрей голям резен месо от гърбицата. Сетне отряза и солидна пържола от задницата, върза двете парчета и ги метна на гръб. После се обърна и потърси зигзагообразния път — единствено безопасен към сърцевината на лабиринта. След по-малко от час можеше да се завърне в бърлогата си в сърцето на зона A.
Бе прекосил наполовина площада, когато чу непознат звук.
Спря и се обърна. Три малки клепоухи създания се бяха насочили към трупа, който бе оставил. Ала не дращенето на лешоядите го бе сепнало. Нима лабиринтът му бе подготвил някоя нова дяволия? Звукът бе нисък, ръмжащ, върху него се наслои дрезгаво пулсиране в средните честоти, твърде дълго, за да бъде ревът на някое голямо животно. Това бе звук, който Мълър бе чувал и преди.
Не, това бе звук, който не бе чувал тук преди. Бе записан някъде в паметта му. Замисли трескаво. Звукът бе познат. Това двойно бумтене, бавно стихващо в далечината — какво бе то?
Прецени местоположението си. Звукът бе дошъл високо откъм дясното му рамо. Мълър погледна натам, но видя само триструйния водопад на вторичната стена на лабиринта, която се издигаше и издигаше, ред подир ред от кехлибар. А над стената? Видя осветеното от звездите небе: Маймуната, Жабата, Везните…
Мълър се сети за произхода на звука.
Кораб. Междузвезден кораб, който излиза от изкривеното пространство-време и преминава на йонен режим за приземяване. Бумтенето на изключвателите, вибрациите от намаляването на скоростта, които разтърсваха града — това бе шум, който не бе чувал девет години, откакто бе започнало доброволното му изгнание на Лемнос. Значи ще си има посетители. Дали бяха случайни натрапници или го бяха проследили? Какво искаха? Облада го гняв. Бе му писнало от тях и от техния свят. Защо ли идваха да го безпокоят тук? Мълър стоеше стегнат, с разтворени крака. Част от съзнанието му винаги търсеше опасностите, дори докато гледаше яростно към евентуалната точка на приземяване на кораба. Не искаше да има никакво вземане-даване със Земята и с хората. Погледна сърдито бледата точка в окото на Жабата, върху челото на Маймуната. Реши, че няма да се остави да стигнат до него.