Това беше неговият пропуск към безсмъртието. Името му ще бъде записано завинаги върху звездите.
— Как преценяваш шансовете за оцеляване? — попита Мълър.
— Компютърните пресмятания като цяло показват шанс едно на шейсет и пет, Дик. Като се има предвид, че планетата до голяма степен не прилича на Земята, ще се нуждаеш от животоподдържаща система. И може би ще те посрещнат хладно. Едно към шейсет и пет.
— Не е чак толкова лошо.
— Аз самият никога не бих приел това съотношение — рече ухилено Бордман.
— Да, но аз мога.
Дик обърна чашата си. Ако го направи, ще означава безсмъртна слава. Ако се провали, ако бъде убит от хидранците — дори това не е чак толкова ужасно. Беше живял добре. Съществува и по-лоша участ от тази да загинеш, понесъл знамето на човечеството в един чужд свят. Пулсиращата му гордост, гладът за слава, детинският копнеж за известност, който никога не успя да потисне, го караха да приеме. Шансовете не бяха прекалено лоши.
Марта се появи отново. Беше мокра след плуването, голото й тяло блестеше, косата й беше залепнала по тънката й шия. Гърдите й се повдигаха и спускаха учестено: малки конуси плът, с настръхнали, розови зърна. Може да е преждевременно пораснало четиринайсетгодишно девойче, помисли си Мълър, загледан в стройните й тесни бедра. Бордман й подхвърли сушилник. Тя го включи и пристъпи в жълтото му поле, като направи пълно завъртане. Взе дрехата си от закачалката и се облече без да бърза.
— Беше чудесно — рече тя. За първи път след завръщането погледът й срещна очите на Мълър. — Дик, какво ти е? Изглеждаш някак ококорен, зашеметен. Добре ли си?
— Добре съм.
— Какво се е случило?
— Мистър Бордман ми направи предложение.
— Можеш да й кажеш, Дик. Не възнамеряваме да го пазим в тайна. Веднага ще излъчим съобщение за цялата галактика.
— Ще осъществим кацане на Бета Хидри IV — изхриптя Мълър. — На един човек. Аз. Как ще стане, Чарлз? Кораб на орбита, а аз ще кацна с капсула, пригодена и за завръщане, така ли?
— Да.
Марта извика:
— Това е лудост, Дик. Не го прави. Ще съжаляваш за това цял живот.
— Ако нещата не потръгнат, ще последва моментална смърт, Марта. Поемал съм и по-големи рискове.
— Не. Да ти кажа, понякога ми се струва, че имам пророческа дарба. Виждам нещата в бъдещето, Дик. — Тя се изсмя нервно, хладната й изисканост изведнъж се стопи. — Не мисля, че ако отидеш там, ще умреш. Но и не мисля, че ще живееш. Обещай, че няма да отидеш. Кажи го, Дик!
— Официално още не си приел предложението — обади се Бордман.
— Знам — отвърна Мълър.
Той се изправи, почти докосна ниския таван на капсулата-ресторант и се запъти към Марта, прегърна я, спомни си за другото момиче преди много години — под калифорнийското небе, спомни си как го заля необузданият прилив на сила, когато се извърна от блестящите звезди към топлата, податлива плът, към разтворените бедра под себе си. Притисна силно Марта. Тя го погледна ужасена. Целуна я по носа и по лявото ухо. Тя се отдръпна, препъна се, едва не седна в скута на Бордман. Той я подхвана и я задържа.
— Знаеш какъв трябва да е отговорът.
Този следобед една от сондите-роботи стигна зона F. Все още им оставаше доста голямо разстояние; но Мълър знаеше, че няма да мине много време и те ще навлязат в сърцето на лабиринта.
Четвърта глава
1.
— Ето го — рече Роулинс. — Най-сетне!
Чрез „очите“ на дрона-сонда той се взираше в мъжа от лабиринта. Мълър се бе облегнал небрежно на една стена със скръстени ръце — едър, обветрен мъжага със сурова брада и масивен клиновиден нос. Не изглеждаше никак обезпокоен от присъствието на дрона.
Роулинс включи приемника за звука и чу Мълър да казва:
— Здравей, робот. Защо ми досаждаш?
Сондата естествено не отговори. Нито пък Роулинс, който би могъл да предаде съобщение чрез дрона. Стоеше до терминала — леко приведен, за да вижда по-добре. Уморените му очи примигваха. Нужни им бяха осем местни денонощия, за да измине една от сондите им целия път до центъра на лабиринта. Тези усилия им струваха над сто сонди; всяко напредване от двайсетина метра по безопасния маршрут изискваше пожертването на един робот. И все пак, не бе чак толкова зле, след като броят на погрешните решения в лабиринта бе близък до безкрайността. С малко късмет, с интензивното използване на корабния мозък и на силните сензорни устройства, бяха успели да избегнат всички очевидни капани и повечето от по-хитро замаскираните.