Роулинс се чувстваше изтощен. Цяла нощ не бе мигнал, наблюдаваше критичната фаза — навлизането в зона A. Хостийн си бе легнал. По-късно това стори и Бордман. Няколко души от екипажа все още бяха на вахта тук и на борда на кораба, но Роулинс бе единственият буден цивилен.
Запита се дали откриването на Мълър е било пресметнато да стане по време на неговата смяна. Навярно не. Бордман не би искал да рискува нещата да се провалят, като остави големия миг в ръцете на един новак. Е, толкова по-зле за него. Бяха оставили Роулинс дежурен, той бе придвижил сондата с няколко метра напред и ето, че сега гледаше Мълър.
Потърси у него признаци за вътрешно терзание.
Не се забелязваха. Мълър бе живял тук сам толкова много години, нима това не се е отразило никак на душата му? А и освен това номерът, който хидранците му бяха скроили, сигурно би трябвало да е оставил отпечатък върху лицето му. Доколкото Роулинс можеше да види, не бе така.
Е, очите му изглеждаха малко тъжни, а и устните му бяха прекалено стиснати и образуваха една черта. Ала Роулинс бе очаквал да види нещо по-драматично, нещо романтично, някакво отражение на агония върху лицето му. А вместо това видя само острите, безразлични, почти безчувствени черти на корав, издръжлив мъж, прехвърлящ вече средната възраст. Мълър бе побелял, облеклото му бе поокъсано; изглеждаше изтощен и износен. Но това разбира се трябваше да се очаква от човек, който бе живял в такова изгнание цели девет години. Роулинс искаше още нещо, нещо по-живописно: измършавяло, мрачно лице, тъмни очи, изпълнени с терзания.
— Какво искаш? — попита Мълър сондата. — Кой те праща? Защо не си вървиш?
Роулинс не посмя да отговори. Нямаше идея какъв гамбит бе замислил Бордман за този етап. Рязко натисна клавиша за застопоряване на сондата и се запъти бързо към купола, където нощуваше Бордман.
Той спеше под балдахин от животоподдържащи устройства. В крайна сметка бе на поне осемдесет години — макар изобщо да не изглеждаше на толкова, — и един от начините да не изглежда на толкова бе всяка нощ да се включва към един от поддържащите апарати. Роулинс бе малко притеснен да нарушава съня на старика, който бе така оплетен в личните си устройства. Към челото на Бордман бяха прикрепени чифт електроди, които гарантираха правилно и здравословно протичане на различните равнища на съня — така мозъкът се изчистваше от натрупаните през деня отрови. Ултразвуков филтър премахваше утайките и нечистотиите от артериите му. Хормоналният прилив се регулираше от гъста мрежа, която висеше над гърдите му. Цялата тази машинария бе свързана с корабния мозък. Под сложната животоподдържаща система Бордман изглеждаше нереален като восъчна фигура. Дишането му бе бавно и равномерно; меките му устни бяха отпуснати; бузите му изглеждаха подпухнали. Очните му ябълки се движеха бързо под клепачите — знак, че сънува. Дали не беше опасно да го събуди сега?
Роулинс не смееше да рискува. Не и директно, в никакъв случай. Излезе от стаята и включи терминала пред нея.
— Въведете на Чарлз Бордман сън — рече Роулинс. — Кажете му, че намерихме Мълър. Кажете му, че трябва да се събуди веднага. Кажете му: „Чарлз, Чарлз, събуди се, трябваш ни.“ Ясно ли е?
— Прието — отвърна корабният мозък.
Импулсът отлетя от купола до кораба, бе преведен във формат „отговор“ и се завърна в купола. Съобщението на Роулинс се просмука в съзнанието на Бордман чрез електродите на челото му. Доволен от себе си, Роулинс отново влезе в спалнята на стареца и зачака.
Бордман се размърда. Пръстите му се свиха и драснаха по уредите, в чиито обятия лежеше.
— Мълър… — прошепна той.
Очите му се отвориха. В първия момент не виждаше нищо. Но процесът на събуждането бе започнал и поддържащата система засили метаболизма достатъчно, за да може организмът му отново да функционира нормално.
— Нед? — рече дрезгаво Бордман. — Какво търсиш тук? Сънувах, че…
— Не беше сън, Чарлз. Аз ти го програмирах. Влязохме в зона A. Намерихме Мълър.
Бордман изключи системата и веднага се изправи седнал, бодър и нащрек.
— Колко е часът?
— Тъкмо се зазорява.
— И преди колко време го намери?
— Преди може би петнайсет минути. Застопорих сондата и дойдох веднага при теб. Не исках обаче да те будя грубо, затова…
— Добре, добре.
Бордман слезе от леглото. Залитна леко, като се изправи на крака. Още не бе постигнал дневната си енергичност, досети се Роулинс; истинската му възраст си казваше своето. Намери си извинение да извърне поглед, вторачи се в животоподдържащата система, за да не се налага да гледа месестите „паласки“ по тялото на Бордман.