— А къде е мястото на свободната воля в тази твоя механична Вселена, Чарлз?
— Няма място. Точно затова казах, че Вселената вони.
— И не разполагаме с никаква свобода, така ли?
— Притежаваме свободата малко да се погърчим на ченгела.
— Така ли си се чувствал през целия си живот?
— През повечето време — отвърна Бордман.
— Когато си бил на моята възраст?
— Дори и по-рано.
Роулинс се извърна:
— Мисля, че грешиш тотално, но няма да си губя времето да те убеждавам. Не разполагам и с достатъчно думи. Нито с доводи. А ти и без това не би слушал.
— Боя се, че е така, Нед. Но можем да обсъдим това някой друг път. Да речем след двайсетина години. Съгласен ли си?
Роулинс се опита да се усмихне и рече:
— Разбира се. Ако дотогава не съм се самоубил поради чувството си за вина.
— Няма да го направиш.
— Как смяташ, че ще мога да живея в мир със себе си, след като измъкна Дик Мълър от черупката му?
— Почакай и ще видиш. Ще откриеш, че си постъпил правилно в конкретната обстановка. Или поне си направил най-малкото зло. Повярвай ми, Нед. Точно сега може и да си сигурен, че душата ти ще бъде завинаги омърсена от тази задача, но няма да е точно така.
— Ще видим — рече тихо Роулинс.
Бордман се бе оказал по-хлъзгав от всякога, дори и когато бе в добродушното си настроение. Да умре в лабиринта, помисли си Роулинс, бе единственият начин да избегне капана на тези морални двусмислия; в мига, в който тази мисъл се породи, той я отхвърли с ужас. Взря се в екрана.
— Да влизаме — рече. — Чакането ми омръзна.
Пета глава
Мълър ги видя как приближават, но не разбираше защо остава толкова спокоен. Наистина, той бе унищожил един от роботите им и след това те спряха да изпращат нови. Но екраните му показваха, че хората организираха лагери във външните зони. Не можеше да различи ясно лицата им. Не можеше да види и какво правят там. Преброи около дузина мъже; някои се бяха настанили в зона E, но по-голямата група бе в зона F. Мълър видя, че неколцина загинаха във външните зони.
Имаше начини да ги нападне. Можеше, ако поиска, да наводни зона E с помощта на акведукта. Случайно го беше направил веднъж и на града му трябваше почти цял ден, за да почисти. Спомни си как по време на наводнението зона E се изолира и специална преграда не позволи на водата да се разлее. Ако нашествениците не загинат от приливната вълна, те сигурно щяха да задействат в паниката си някои от капаните. Мълър можеше да предприеме и други неща, за да им попречи да влязат във вътрешния град.
Ала не стори нищо. Знаеше, че същинската причина за бездействието му е жаждата да наруши дългогодишната си самота. Колкото и да ги мразеше, колкото и да се боеше от тях, колкото и да се ужасяваше, че уединението му ще бъде нарушено, Мълър остави хората да си проправят път към него. Срещата вече бе неизбежна. Те знаеха, че той е тук. (Дали знаеха кой е той?) Щяха да го намерят, за свое и за негово съжаление. Той щеше да узнае дали дългото изгнание го бе пречистило от страданието му и дали може отново да понесе човешка компания. Мълър обаче бе сигурен какъв щеше да бъде отговорът.
Бе прекарал част от годината сред хидранците; сетне, като разбра, че не е постигнал нищо, влезе в капсулата си, отлетя в небето и се завърна на очакващия го в орбита кораб. Ако хидранците имаха своя митология, той сигурно бе станал част от нея.