Вече в кораба, Мълър извърши нужните операции, за да подготви завръщането си на Земята. След като съобщи на корабния мозък за присъствието си, зърна изображението си върху лъскавия екран на пулта за управление и то малко го изплаши. Хидранците не използваха огледала. Мълър забеляза нови дълбоки бръчки, издълбани върху лицето му, на които не обърна внимание; странното изражение в очите му обаче го разтревожи. Напрегнат съм, рече си той. Приключи с програмирането на обратния маршрут и влезе в медицинския кабинет, нареди 40-DB спад на невралното си равнище, както и гореща вана и цялостен масаж. Като излезе, очите му пак изглеждаха странно; освен това се бе появил и лицев тик. Освободи се лесно от тика, но не можа да направи нищо за очите си.
Очите нямат никакво изражение, рече си Мълър. Става нещо с клепачите ми. Уморени са от дългото време, прекарано в дихателен костюм. Ще се оправя. Изминалите няколко месеца бяха трудни, но сега вече ще се оправя.
Корабът погълна енергия от най-близката определена за донор звезда. Роторите на кораба се завъртяха около осите на отклонението и Мълър, ведно със своя контейнер от пластмаса и метал, бе изхвърлен във Вселената по един от преките маршрути. Дори и в изкривеното пространство и време се получава известна загуба на абсолютно време, докато корабът профучи през някой шев на континуума. Мълър чете, спа, слуша музика, включи един куб-жена, когато желанието стана прекалено силно. Казваше си, че напрегнатият израз на лицето му изчезва, но сигурно ще си наложи леко преобразяване, като се върне на Земята. Тази екскурзия му бе струвала няколко години от живота.
Имаше и работа за вършене. Корабът надлежно излетя от изкривяването в предначертаните граници — на 100 000 километра от Земята; на комуникационния му пулт забляскаха цветни лампички — най-близката пътна станция му съобщаваше пеленгите. Мълър даде команда за връзка с нея.
— Изравнете скоростта си с нас, мистър Мълър, и ще ви пратим пилот на борда, който да ви отведе до Земята — каза ръководителят на движението.
Корабът на Мълър се погрижи за това. Червеникавият глобус на станцията се появи в полезрението му. Известно време тя се носеше пред Мълър, но постепенно корабът му се изравни с нея.
— Трябва да ви препредадем съобщение от Земята — рече ръководителят на движението. — Обажда се мистър Бордман.
— Давайте — рече Мълър.
Лицето на Бордман изпълни екрана. Изглеждаше розов, скоро подстриган, доста здрав на вид, добре отпочинал. Усмихна се и протегна ръка напред.
— Дик! — рече той. — Господи, чудесно е, че те виждам!
Мълър включи на осезание и положи длан върху китката на Бордман през екрана.
— Здравей, Чарлз. Едно на шейсет и пет, а? Е, ето, че се връщам.
— Да съобщя ли на Марта?
— Марта… — Мълър се замисли за миг. Да. Мацката със синята коса, люлеещи се бедра и остри пети. — Да. Обади й се. Ще бъде чудесно, ако ме посрещне, когато кацна. Кубовете-жени не са толкова вълнуващи.
Бордман се изсмя по момчешки. Сетне смени рязко темата и попита:
— Как мина?
— Зле.
— Но установи контакт, нали?
— Да, намерих хидранците. Не ме убиха.
— Враждебни ли бяха?
— Не ме убиха.
— Да, но…
— Жив съм, Чарлз. — Мълър усети, че тикът му отново се появява. — Не успях да науча езика им. Не мога да кажа дали ме харесаха. Изглеждаха доста заинтригувани. Изучаваха ме отблизо дълго време. Не казаха и думица.
— Да не би да са телепати?
— Не мога да го твърдя, Чарлз.
Бордман помълча за малко, преди да запита:
— Какво са ти сторили, Дик?
— Нищо.
— Не е така.
— Това, което виждаш, се дължи на умората от пътя — рече Мълър. — В добра форма съм, само съм малко изнервен. Искам да подишам истински въздух, да пийна истинска бира, да вкуся истинско месо, да има кой да ми прави компания в леглото. След това ще съм си пак както преди и може би ще предложа начини за установяване на контакт с хидранците.
— На каква степен е потенциометърът на станцията ти, Дик?
— А?
— Чувам те много силно — рече Бордман.
— Вината сигурно е в релейната станция. Господи, Чарлз, какво общо има силата на звука с всичко останало?
— Не знам — рече Бордман. — Опитвам се само да разбера защо ми крещиш.
— Не ти крещя — изкрещя Мълър.
Малко след това прекратиха връзката. Мълър получи съобщение от трафик-контрола, че са готови да пратят пилот на борда му. Подготви входния люк и пусна пилота да влезе. Той бе много рус млад мъж с ястребови черти и бледа кожа. След като свали шлема си, веднага се представи: