— Казвам се Лес Кристиянсен, мистър Мълър. За мен е голяма чест да бъда пилот на първия човек, посетил извънземна раса. Надявам се, че няма да наруша мерките за сигурност, ако кажа, че с радост бих научил нещичко за това, докато слизаме. Имам предвид, че това е такъв исторически момент и аз съм първият човек, който ви вижда след завръщането ви. Ако не е прекалено нахално, ще ви бъда много благодарен, ако ми разкажете някои от най-съществените… за вашето…
— Предполагам, че мога да ти кажа нещичко — рече любезно Мълър. — Първо, гледал ли си куба за хидранците? Знам, че сигурно са го показвали и…
— Имате ли нещо против, ако седна за малко, мистър Мълър?
— Сядай. Значи си го гледал, знаеш за онези високи, мършави същества с всичките им ръце…
— Зави ми се свят — рече Кристиянсен. — Не знам какво ми е. — Лицето му изведнъж стана тъмночервено, капки пот заблестяха на челото му. — Мисля, че ми прилошава. Аз… нали разбирате, това не би трябвало да се случи…
Пилотът рухна в пенопластовата люлка, сгърчи се, затрепери, покрил с ръце главата си. Мълър, чийто глас бе още неуверен след дългото мълчание, се зачуди безпомощен какво да прави. Най-накрая се пресегна, хвана мъжа за лакътя и го отведе в медицинския кабинет. Кристиянсен се извърна, сякаш Мълър го бе докоснал с нагорещено желязо. При това си движение той изгуби равновесие и се строполи на пода. Изправи се на колене и изпълзя колкото можа по-далеч от Мълър. Попита сподавено:
— Къде е?
— Онази врата там.
Кристиянсен се втурна към нея и се заключи отвътре. Учуденият Мълър чу шума от повръщането, а сетне нещо, като ридания. Тъкмо се готвеше да се обади на станцията, че пилотът се е разболял, когато вратата се отвори и Кристиянсен рече с глух глас.
— Бихте ли ми подали шлема, мистър Мълър?
Мълър му го подаде.
— Ще трябва да се върна на станцията си, мистър Мълър.
— Съжалявам, че реагира така. Господи, дано не нося някаква зараза.
— Аз не съм болен. Просто се чувствам… отвратително. — Кристиянсен закопча шлема. — Не разбирам нищо. Но ми се иска да се свия и да плача. Моля ви, пуснете ме да си вървя, мистър Мълър. Това е… аз… това е… ужасно е. Точно това изпитвам!
Той се втурна към люка. Мълър слисан го изгледа как прекосява разстоянието до близката контролна станция.
Включи радиото.
— Най-добре не изпращайте засега друг пилот — предложи Мълър на ръководителя на движението. — Кристиянсен рухна от някакъв внезапен пристъп, веднага щом свали шлема си. Може би съм преносител на нещо. Дайте да проверим.
Разтревоженият диспечер се съгласи. Той помоли Мълър да влезе в лекарския си кабинет, да включи диагностата си и да препрати данните. Малко по-късно сериозното, шоколадовокафяво лице на медицинския служител на станцията се появи на екрана на Мълър и рече:
— Това е много странно, мистър Мълър.
— Какво е то?
— Пуснах доклада на вашия диагностат през нашата машина. Никакви необичайни симптоми. Прегледах и Кристиянсен, без да успея да науча нищо. Той казва, че сега се чувствал добре. Каза ми, че острата депресия го връхлетяла в мига, в който ви видял; състоянието му бързо се влошило и получил нещо като метаболична парализа. Чувствал се толкова потиснат, че не можел да предприеме нищо.
— Той предразположен ли е към такива пристъпи?
— Никога не му се е случвало — отвърна медикът. — Бих искал сам да проверя всичко това. Мога ли да прескоча до вас?
Медикът не изпадна в състоянието на Кристиянсен. Но и не можа да остане задълго; когато си тръгваше, по лицето му се стичаха сълзи. Изглеждаше объркан като самия Мълър. Новият пилот се появи двайсет минути по-късно и не свали костюма си, докато програмираше кораба за кацане. Седеше с изправен гръб пред пулта, гърбом към Мълър, сякаш не забелязваше присъствието му. Както изискваха правилата, той снижи кораба, докато двигателната му система влезе в обсега на наземния контрол, след което си тръгна. Мълър видя лицето му — напрегнато, лъщящо от пот, със силно стиснати устни. Пилотът кимна леко и излезе през люка. Сигурно мириша много лошо, помисли си Мълър, като че ли онзи можеше да помирише нещо през скафандъра си.
Кацането бе рутинно.
Бързо премина през имиграционния контрол в звездното летище. На Земята й бе нужен само половин час, за да установи дали може да го приеме; Мълър, който бе минавал покрай тези компютърни системи досега стотици пъти, разбра, че състоянието му е в границите на обичайното. Беше се опасявал, че гигантският диагностат на летището ще открие онова заболяване, което неговият собствен диагностат и машината на контролната станция не бяха успели да открият; ала мина през търбуха на машината, като й се остави да сканира бъбреците му, да извлече по няколко молекули от течностите в организма му и в крайна сметка излезе, без да се чуе сигнален звън и да се види пробляскването на предупредителни светлини. Одобрен. Разговори се с митническата машина. Откъде идваш, пътниче? Накъде отиваш? Одобрен. Документите му бяха в ред. Процепът в стената се разшири до размерите на врата и той мина през нея, за да се изправи за първи път след кацането си срещу човешко същество.