Тя излезе гола. Всичкият измамен грим бе свален, косата й отново бе синя.
— Като морето — рече тя. — Съжалявам, че не можах да я удължа там. Стаята не е програмирана за това.
— Сега е далеч по-добре — каза й той.
Бяха на десет метра разстояние един от друг. Тя стоеше в профил към него и той огледа контурите на крехките й и същевременно здрави форми: малките, щръкнали гърди, момчешкото задниче, елегантните бедра.
— Хидранците — рече той, — са или двуполови, или безполови, не знам точно кое от двете. Това показва колко добре съм ги изучил, докато бях там. Не знам как го правят, но мисля, че при хората удоволствието е по-голямо. Защо стоиш там, Марта?
Тя мълчаливо приближи към него. Той обгърна рамото й, а с другата ръка обхвана една от гърдите й. Когато преди правеше това, усещаше как зърното й се втвърдява от желание под пръстите му. Но не и сега. Тя леко потрепери, досущ като млада кобилка, която се готви за скок. Докосна с устни устните й — бяха сухи, стегнати, враждебни. Когато прокара ръка по фино очертаната й брадичка, тя сякаш потрепери. Притегли я надолу и двамата седнаха един до друг на леглото.
Той забеляза болката в очите й.
Марта се претърколи настрани от него, главата й се удари силно във възглавницата и той забеляза как лицето й се изкриви от някаква непреодолима болка. Сетне тя взе ръцете му в своите и го притегли към себе си. Коленете й се издигнаха, а бедрата й се разтвориха.
— Вземи ме, Дик — рече престорено. — Веднага!
— Защо е това бързане?
Тя се опита да го насили върху себе си, в себе си. Той обаче не искаше да стане така. Освободи се от нея и седна. Бе почервеняла до раменете, сълзи блестяха по лицето й. Той вече знаеше истината, която искаше да узнае, но трябваше да попита.
— Кажи ми какво не е наред, Марта.
— Не знам.
— Държиш се така, сякаш ти се гади.
— Мисля, че ми се гади.
— Кога започна това?
— Аз… о, Дик, защо са всичките тези въпроси? Моля те, любов моя, ела при мен.
— Ти не ме желаеш. Наистина. Но си много мила.
— Аз… опитвам се да те направя щастлив, Дик. Толкова боли… толкова…
— Какво боли?
Тя не отговори. Зае предизвикателна поза и отново го дръпна към себе си. Той скочи от леглото.
— Дик, Дик, предупреждавах те да не отиваш! Казах ти, че имам предчувствие. И че могат да ти се случат други неща, освен да те убият.
— Кажи ми какво те боли?
— Не мога. Аз… не знам.
— Това е лъжа. Кога започна?
— Тази сутрин. Когато станах.
— И това е лъжа. Трябва да знам истината.
— Люби ме, Дик. Не мога повече да чакам. Аз…
— Какво ти е?
— Не мога да понеса…
— Какво не можеш да понесеш?
— Нищо. Нищо.
Тя също стана от леглото, отърка се о̀ него, като разгонена котка, потреперваше, мускулите изпъкваха по лицето й, очите й бяха налудничави.
Той я хвана за китките и ги притисна една в друга.
— Кажи ми какво не можеш да понесеш повече, Марта.
Тя се задъха. Той стисна по-силно. Тя се дръпна назад, отметнала глава, гърдите й сочеха тавана. Голотата й го подлудяваше, възпламеняваше го.
— Кажи ми — рече той. — Какво не можеш повече да понесеш…
— … да бъда близо до теб — отвърна тя.
Шеста глава
1.
Вътре в лабиринта въздухът бе някак по-топъл и по-свеж. Стените сигурно спират вятъра, помисли си Роулинс. Напредваше внимателно, вслушваше се в гласа, който нашепваше в ухото му:
Завий наляво… три крачки… стъпи с десния си крак встрани от черната ивица на настилката… обърни се на място… наляво… четири крачки… деветдесет градуса завой надясно… веднага завой отново на деветдесет градуса надясно.
Беше като детска игра на дама — стъпваш на чертата и „изгаряш“. Тук обаче залозите бяха по-големи. Движеше се предпазливо, усещаше как смъртта го следва по петите. Що за хора са били онези, построили това чудо? На пътя пред него изригваше пламък. Компютърът отброи времето му. Едно, две, три, четири, пет, ДАВАЙ! Роулинс мина.
Невредим.
Спря се от другата страна и погледна назад. Бордман поддържаше темпото, възрастта не му пречеше. Помаха му и намигна. И той премина по същия начин. Едно, две, три, четири, пет, ДАВАЙ! Бордман прекоси изригващия пламък.
— Да поспрем ли за малко? — попита Роулинс.
— Не се грижи за стареца, Нед. Върви. Още не съм изморен.
— Предстои ни тежък участък.
— Да го преминем тогава.
Роулинс не можеше да не погледне към костите. Голи скелети на стотици години и трупове, които бяха тук сравнително отскоро. Същества от много раси бяха намерили тук смъртта си.