Облекчен, компютърът му подсказа следващите ходове.
9.
Море от кръв. Чаша лимфа.
10.
Да умреш, преди да си обичал…
11.
Това е входът към зона F. Сега навлизам в друго царство на смъртта. Къде е паспортът ми? Ще ми трябва ли виза? Нямам нищо за деклариране. Нищо. Нищо. Нищо.
3.
Леден вятър духа от утрото.
7.
Момчетата, разположени на лагер в F, трябваше да дойдат да ни посрещнат и да ни преведат. Надявам се да не си направят този труд. Можем да се справим и без тях. Само да минем покрай екрана и сетне ще сме наред.
5.
Толкова често съм сънувал този маршрут. А сега го мразя, макар да е толкова красив. Човек трябва да си го признае: красив е. И може би изглежда най-красив преди да те убие.
3.
Бедрата на Марибет са леко отпуснати. Ще стане дебела, още преди да е навършила трийсет години.
10.
Човек върши какво ли не по време на кариерата си. Можех да престана много, много отдавна. Никога не съм чел Русо. Не ми остана време за Дън. Изобщо не познавам Кант. Ако оцелея, ще ги прочета. Кълна се сега, докато съм в пълно съзнание и със здраво тяло, аз, Нед Роулинс, ще прочета, аз Ричард Мълър ще прочета, аз, аз, аз ще прочета Чарлз Бордман…
14.
От другата страна на входа Роулинс спря рязко и запита компютъра дали е безопасно да клекне и да си почине. Мозъкът отговори утвърдително. Роулинс предпазливо се наведе, залюля се за миг на пети и докосна с коляно хладната настилка от дребни камъчета. Погледна назад. Зад него се издигаха колосални скални блокове; скрепени без хоросан, но съвършено прилепнали, те се издигаха до петдесет метра височина от двете страни на тесен проход, през който сега преминаваше солидната фигура на Чарлз Бордман. Той изглеждаше потен и объркан. На Роулинс това му се стори невероятно. Никога досега не бе забелязвал пропукване в самодоволния вид на старика. Но и никога досега не бяха преминавали през този лабиринт.
Самият Роулинс съвсем не се чувстваше непоклатим. В „тръбопроводите“ и „каналите“ на тялото му вряха и кипяха метаболични отрови. Бе вир вода от пот дотолкова, че облеклото му работеше с максимална мощност, за да го отърве от нея — дестилираше течността и изпаряваше субстратите на химическите съединения. Бе рано да се радват. Брюстър загина в зона F, мислейки си, че неприятностите му са свършили, след като преодоля опасностите на G. Е, те наистина в крайна сметка свършиха.
— Почиваш ли? — попита Бордман. Гласът му прозвуча тънък и треперлив.
— Защо не? Поработих здравата, Чарлз — усмихна се неубедително Роулинс. — А и ти също. Компютърът казва, че е безопасно да постоим малко тук. Ще ти сторя място.
Бордман приближи и клекна. На Роулинс му се наложи да го подкрепи, за да не изгуби равновесие.
— Мълър е стигнал дотук сам и е успял — рече той.
— Мълър винаги е бил изключителен мъж.
— Как мислиш, че се е справил?
— Защо не го попиташ сам?
— Това и смятам да направя — рече Роулинс. — Може би по това време утре вече ще разговарям с него.
— Може би. А сега трябва да вървим.
— Щом казваш.
— Скоро ще ни посрещнат. Сигурно вече са ни засекли. Би трябвало да се покажем на маса-детекторите им. Ставай, Нед, ставай.
Изправиха се и отново Роулинс поведе.
В зона F нещата не бяха така объркани, но бяха и по-малко привлекателни. В архитектурата преобладаваха стегнатите форми, чистите линии, които създаваха напрежение между контрастиращите обекти. Макар да знаеше, че тук капаните са по-малко, Роулинс все още имаше усещането, че земята всеки миг ще се разтвори под краката му. Тук въздухът бе по-хладен. Имаше същия остър вкус като въздуха в открита равнина. На всяко улично кръстовище имаше огромни бетонни каци, с някакви растения с назъбени, перести листа.
— Какво ти бе най-неприятно до момента? — попита Роулинс.
— Изкривяващият екран — отвърна Бордман.
— Не беше чак толкова зле, стига човек да не се плаши да премине през толкова опасна зона със затворени очи. Знаеш ли, някое от онези тигърчета можеше да скочи върху нас и додето се усетим, щеше да е впило дълбоко зъбите си.