— Аз погледнах — рече Бордман.
— В зоната на изкривяването?
— Само за миг. Не можах да устоя, Нед. Няма и да се опитвам да ти опиша какво видях, но това бе едно от най-необичайните изживявания в целия ми живот.
Роулинс се усмихна. Искаше му се да поздрави Бордман, че е извършил нещо глупаво, опасно и човешко, но не посмя. Вместо това рече:
— И какво направи? Просто спря, надзърна и сетне продължи? Голям ли беше рискът?
— Имаше един момент, в който се забравих и понечих да пристъпя, но не го направих. Краката ми не помръднаха.
— Може и аз да опитам по обратния път — каза Роулинс. — Едно надникване няма да ми навреди.
— Откъде знаеш, че екранът ще действа и по обратния път?
Роулинс се намръщи.
— Не съм мислил за това. Още не сме опитвали да излезем от лабиринта. Ами ако е съвсем различно от влизането? Нямаме карти за обратния маршрут. Ами ако ни сгащят всички на излизане?
— Ще използваме отново сондите — рече Бордман. — Не се тревожи за това. Когато сме готови да излезем, ще докараме куп дрони в лагера в зона F и ще проверим изходния маршрут по същия начин, по който проверихме и входния.
След малко Роулинс рече:
— Защо изобщо ще съществуват капани по изходния маршрут? Това би означавало строителите на лабиринта да затворят и себе си така, както запечатват лабиринта за враговете си. Защо да го правят?
— Кой знае, Нед? Те са били извънземни.
— Да, извънземни.
15.
Бордман се сети, че разговорът им не бе завършил. Опита се да бъде дружелюбен.
— А кое беше най-лошото, което ти видя досега?
— Онзи другият екран, по-назад — рече Роулинс. — Онзи, който ти показва всички гадни неща, скрити в собственото ти съзнание.
— Кой точно беше този екран?
— Онзи на входа за зона H. Златист екран, прикрепен с метални ленти към висока стена. Погледнах го и видях за няколко секунди баща си. Сетне видях едно момиче, което някога познавах; то стана монахиня. На екрана то се събличаше, предполагам това разкрива нещо от подсъзнанието ми, а? Нещо като змийско гнездо. Но кой го няма?
— Аз не видях подобни неща.
— Не би могъл да го пропуснеш. Беше… ами, на около петдесет метра от мястото, където застреля първото животно. Малко вляво, на половината височина на стената, квадратен екран — по-скоро трапецовиден всъщност, с яркобели метални очертания, преливаше от цветове, формите…
— Да. Значи, онзи — с геометричните форми.
— Видях как Марибет се разсъблича — рече Роулинс объркано. — А ти си видял геометрични фигури, така ли?
16.
Зона F също можеше да бъде смъртоносна. В земята се разтвори малък, бисерен на цвят отвор, от който заизвира поток от блестящи сачми, който се понесе към Роулинс. Движеха се със злостната непримиримост на поток гладни мравки-войници. Жилеха плътта. Той сгази няколко от тях, но в раздразнението и ожесточеността си едва не приближи твърде много до неочаквано проблеснала синя светлина. Ритна три сачми към нея и те се стопиха.
17.
На Бордман вече му бе дошло твърде много.
18.
От входа на лабиринта дотук бяха стигнали за час и четирийсет и осем минути, макар да им се струваше повече. Маршрутът през зона F ги отведе до стая с розови стени, където струи пара свистяха през невидими вентили. В дъното на стаята се виждаше ирисовиден отвор. Ако не преминеш през него в точно определен момент, ще бъдеш размазан. От отвора се излизаше в дълъг, с ниски сводове коридор, потискащо топъл и душен, чиито стени бяха оцветени в кървавочервено и пулсираха отвратително. Коридорът водеше до открит площад, от чийто ъгли се издигаха шест плочи от бял метал, досущ като мечове, които всеки миг ще се стоварят. Фонтан изригваше струя вода на сто метра височина. В дъното на площада имаше три кули с много прозорци, всичките с различни размери. По стъклата им играеха призматични отблясъци от прожектори. Нямаше счупени прозорци. На стъпалата на една от кулите лежеше разчлененият скелет на създание, дълго близо десет метра. Черепът му бе покрит от сферична каска — несъмнено космически шлем.
19.
Алтън, Антонели, Камерън, Грийнфийлд и Щайн бяха личният състав на лагера в зона F, базовият лагер за атакуващата група. Антонели и Щайн се върнаха на площада в средата на F и намериха там Роулинс и Бордман.
— Остава съвсем малко път — рече Щайн. — Искате ли да починете, мистър Бордман?