Преживяването беше незабравимо.
Съществуваха още толкова много други светове. Той беше неуморим пътешественик. Тънкостите на политическите манипулации оставяше за хората от типа на Бордман. Самият Мълър, ако му се наложеше, действаше вещо, почти държавнически, но той смяташе себе си повече за изследовател, отколкото за дипломат. Беше треперил в метанови езера, беше се пържил в постсахарски пустини, беше вървял с номади през пурпурна равнина, за да търси техните загубили се стада. Поради грешки на компютъра бе претърпявал корабокрушения в лишени от кислород светове. Беше виждал медните скали на Дамбала, високи осемдесет километра. Беше плувал в гравитационното езеро на Мордред. Беше спал край многоцветен поток, под сияещо небе с три слънца, беше прекосявал кристалните мостове на Процион XIV. Съжаляваше за малко неща.
А сега, сгушен в сърцето на лабиринта си, наблюдаваше екраните и чакаше непознатият да го намери. В ръката си държеше оръжие — малко и безучастно.
2.
През този следобед събитията се развиваха бързо. Роулинс се замисли дали нямаше да бъде по-добре, ако се беше вслушал в предложението на Бордман да остане да пренощува в лагера, преди да тръгне да търси Мълър.
Поне три часа дълбок сън, който да освободи съзнанието му от напрежението — едно бързо гмурване под кабелите на апаратурата за сън винаги беше полезно. Да де, но не си направи труда. А сега вече нямаше тази възможност. Сензорите му съобщиха, че Мълър е съвсем близо пред него.
Най-неочаквано го разтревожиха въпросите за морала и за обикновената храброст.
Досега не беше извършвал нищо значимо. Учеше, изпълняваше рутинни задачи в канцеларията на Бордман, от време на време се занимаваше и с по-заплетени проблеми. Но винаги смяташе, че истинската му кариера още не е започнала, че всичко досега е само предварителна работа. Това усещане за бъдещото начало не се беше изпарило, но беше време да признае, че моментът е настъпил. Това вече не беше упражнение на тренажора. Ето го, висок, рус, млад, упорит и амбициозен, застанал пред прага на действията (Бордман изобщо не бе лицемерен като ги определи така), които можеха да променят хода на историята.
Пинг!
Той се озърна. Сензорите заработиха. От сенките пред него изплува фигурата на човек. Мълър.
Гледаха се от двайсет метра разстояние. В спомените на Роулинс Мълър беше гигант, затова сега се изненада, като видя, че са приблизително еднакво високи — малко над два метра. Мълър беше облечен в тъмна, лъскава дреха, а при светлината в този час на деня лицето му беше като скица от пресичащи се равнини и издадености, цялото във възвишения и падини.
В ръката си държеше ябълковидното устройство, с което беше унищожил сондата.
В ухото на Роулинс избръмча гласът на Бордман:
— Приближи се. Усмихни се. Дръж се свенливо, несигурно, приятелски настроен и много разтревожен. Дръж ръцете си така, че да ги вижда непрекъснато.
Роулинс се подчини. Запита се кога ще започне да усеща ефекта от близостта на Мълър. Не можеше да свали поглед от лъскавия глобус, който лежеше като граната върху дланта на Мълър. Когато приближи на десетина метра, започна да усеща излъчването му. Да. Сигурно е това. Реши, че ако не приближава повече, ще съумее да го понесе.
Мълър рече:
— Какво искаш…
Думите му прозвучаха като дрезгав вик. Мълър се сепна, бузите му пламнаха, сякаш се опитваше да превключи ларинкса си на друго трептение. Роулинс прехапа устни. Усети как единият му клепач потреперва и не успя да го овладее. Чуваше тежкото дишане на Бордман по аудио-връзката.
Мълър подхвана отново:
— Какво искаш от мен? — попита той, този път с истинския си глас — дълбок, издрезгавял от потиснатата ярост.
— Само да поговорим. Честно. Не искам да ви причиня никакво главоболие, мистър Мълър.
— Ти ме познаваш?!
— Разбира се. Всички знаят кой е Ричард Мълър. Искам да кажа, че когато аз още ходех на училище, вие вече бяхте галактически герой. Писали сме съчинения за вас. Ние…
— Махай се оттук! — последва крясък.
— … а баща ми е Стивън Роулинс. Аз ви познавам, мистър Мълър.
Тъмната ябълка се издигна. Малкото квадратно отворче гледаше към него. Роулинс си спомни как предаването на дрона секна неочаквано.
— Стивън Роулинс? — ябълката се спусна надолу.
— Баща ми.
Роулинс усети, че левият му крак сякаш се превръща в кренвирш. Целият плувна в пот. Сега приемаше по-силно излъчване от Мълър, което сякаш имаше нужда от време, за да настрои дължината на вълната си. Роулинс вече усещаше прилива на болка, на тъга, обзе го чувство за зейнала пропаст, разцепила притихналите ливади.