— Запознахме се преди много години — рече Роулинс. — Току-що се бяхте върнали от… чакай да си спомня, май от 82 Еридани, почернял от слънцето и вятъра. Мисля, че бях осемгодишен. Вдигнахте ме на ръце и ме подхвърлихте, обаче още не бяхте свикнали със земното притегляне, та ме подхвърлихте твърде силно. Ударих се в тавана и заплаках, а вие ми дадохте нещо, за да се умиря — едно мънисто, което променяше цвета си…
Мълър стоеше с отпуснати ръце. Ябълката беше потънала някъде в дрехата му.
Попита строго:
— Как ти беше името? Фред, Тед, Ед… А, да, Ед. Ед Роулинс.
— Малко по-късно започнаха да ми викат Нед. Значи ме помните, така ли?
— Слабо. Доста по-добре помня баща ти.
Мълър се обърна и се закашля. Мушна ръка в джоба си. Вдигна глава, лъчите на залязващото слънце проблеснаха феерично по лицето му и го обагриха в оранжево. Направи бързо и отсечено движение с пръста си.
— Върви си, Нед. Кажи на приятелите си, че не искам да ме безпокоят. Аз съм един много болен човек, бих искал да ме оставите на мира.
— Болен ли?
— Болен съм от някакво тайнствено загниване на душата, което прониква все по-надълбоко. Да ти кажа, Нед, ти си добро и хубаво момче, обичах много баща ти и ако всичко това изобщо е вярно, не искам да се навърташ наоколо. Ще съжаляваш. Не го казвам като заплаха, само констатирам фактите. Върви си. Иди колкото можеш по-надалеч.
— Не отстъпвай — нареди му Бордман. — Приближи се още. Докато не започне да те боли.
Роулинс пристъпи предпазливо крачка напред, като не забравяше за глобусчето в джоба на Мълър. Като видя очите му, осъзна, че този мъж може и да не е съвсем с всичкия си. Намали разстоянието между двамата с десет процента. Силата на излъчването май се удвои.
Роулинс помоли:
— Не ме отпъждайте, мистър Мълър. Намеренията ми са приятелски. Баща ми никога не би ми простил, ако можеше да научи, че съм ви открил тук в такова състояние и не съм направил нищо, за да ви помогна.
— Не би ти простил? Ако можеше да научи? Какво е станало с баща ти?
— Почина.
— Кога? Къде?
— Преди четири години, на Ригел XXII. Помагаше да се установи устойчива лъчева връзка между световете в съзвездието. Нещастен случай с усилвателя. Фокусът бил обърнат наопаки. И той поел силата на лъча.
— Господи! Беше толкова млад!
— След месец щеше да навърши петдесет. Бяхме решили да го посетим и да го изненадаме с тържество по случай рождения му ден. Вместо това се наложи да ида сам, за да прибера трупа му.
Лицето на Мълър се посмекчи. Мъката в погледа му се постопи. Устните му се отпуснаха. Сякаш чуждото страдание моментално отне част от неговото.
— Приближи се още — нареди Бордман.
Още една крачка. Сетне, тъй като Мълър изглежда не забеляза, още една. Роулинс усети горещина: не истинска, а психична, сякаш някаква пещ бълваше жега във всички посоки. Потръпна от страх. Всъщност никога не повярва на това, което се разказваше какво хидранците са сторили с Ричард Мълър. Наследеният от баща му прагматизъм го ограничаваше. Щом едно явление не може да бъде повторено в лабораторията, значи не съществува. По какъв начин може да се препрограмира едно човешко същество, че да излъчва чувствата си? Никаква апаратура не би могла да има такива функции. Ала Роулинс усещаше признаците на това излъчване.
Мълър се поинтересува:
— Какво търсиш на Лемнос, момко?
— Археолог съм. — Лъжата не му се удаде много-много. — Това ми е първото теренно проучване. Опитваме се да правим цялостно изследване на лабиринта.
— По стечение на обстоятелствата лабиринтът е нечий дом. Вие сте натрапници.
Роулинс се запъна.
— Кажи, че не си знаел, че е тук — подсказа му Бордман.
— Не знаехме, че тук има някой — рече Роулинс. — Нямаше откъде да разберем, че…
— Вие пратихте проклетите си роботи, нали? И след като открихте, че тук има някой — при това човек, за когото чудесно знаете, че не иска никаква компания…
— Не ви разбирам — рече Роулинс. — Ние си мислехме, че сте корабокрушенец. Искахме да ви предложим помощта си.
Колко лесно било, помисли си той!
Мълър се намръщи.
— Не знаеш защо съм тук, така ли?
— Боя се, че не.
— Да речем, че е така. Беше твърде малък. Ала другите, след като са видели лицето ми, би трябвало да знаят. Защо не са те уведомили? Роботът показа лицето ми, нали? Знаехте кой живее тук. И не са ти казали нищичко, така ли?