— Ами, да. Грях е да се крие знание.
— А справедливо ли е човечеството да ме обяви за нечист и да бяга от мен?
— Съвсем друга работа е — рече Роулинс. — Извън въпроса за справедливостта. То се дължи на състоянието, в което се намираш — нещастно стечение на обстоятелствата, не си го заслужил и всички съжаляват, че те е сполетяло. От друга страна обаче би трябвало да разбереш, че за другите човешки същества ще е доста трудно да се отнасят безпристрастно към твоята… твоята…
— Към моята воня — подсказа му Мълър. — Добре. Доста е трудно да се понася присъствието ми. Затова доброволно се отказвам да го налагам на приятелите ти. Избий от главата си мисълта, че ще говоря или ще посръбвам чай с тях. Не искам да имам нищо общо с тях. Отделил съм се от човешката раса и ще си остана така. Беше абсолютно неуместно, че ти дадох възможност да ме безпокоиш. Освен всичко друго, докато си говорим, искам да ти припомня, че моето положение не е незаслужено. Заслужих си го, защото си пъхах носа там, където не ми е работата; мислех си, че съм супермен, способен да отиде на такива места. Хибрис. Казах ти вече думата.
Бордман продължи да го инструктира. Роулинс, почувствал в устата си киселия вкус на лъжите, продължи:
— Не мога да те виня, че си ожесточен, Дик. Но въпреки това си мисля, че не е правилно да криеш информацията от нас. Искам да кажа — защо не се върнеш към твоите изследователски мисии? Ако кацнеш на дадена планета и някой разполага с жизненоважна информация, която си отишъл да търсиш, няма ли да положиш всички усилия, за да се сдобиеш с нея — дори ако онзи, другият, има лични проблеми, които…
— Съжалявам — рече ледено Мълър, — но това не ме интересува — и си тръгна, оставил Роулинс сам в клетката с две парчета месо и почти празна чаша вода.
След като Мълър се изгуби от полезрението, Бордман рече:
— Добре, знам, че е докачлив. Не очаквах от него да е любезен. Ти постигаш близост с него, Нед. Направо си най-добрата комбинация от коварство и наивност.
— И се намирам в клетка.
— Това не е проблем. Можем да пратим дрон, който да те освободи, ако клетката в скоро време не се отвори сама.
— Мълър няма да ни свърши работа — пошепна Роулинс. — Изпълнен е с омраза, която витае навсякъде около него. Никога няма да го накараме да ни сътрудничи. Изобщо не съм виждал толкова много омраза, събрана у един човек.
— Не знаеш какво означава омраза — рече Бордман. — Нито пък той знае. Аз ти казвам, че всичко върви добре. Възможно е да има известни несполуки, но най-важното е, че изобщо разговаря с теб. Той не иска да е изпълнен с омраза. Дай му минимален шанс да се откаже от своята твърда позиция и той ще го направи.
— Кога ще изпратите сондата да ме освободи?
— По-късно — рече Бордман. — Ако се наложи.
Мълър не се връщаше. Смрачи се и захладня. Роулинс се сгуши зиморничаво в клетката. Опита да си представи града, когато в него е кипял живот, когато в клетките са излагали пленниците, заловени в лабиринта. Представи си тълпите строители на лабиринта — ниски, яки, с гъста, бакъреночервена козина и зеленикава кожа, размахали дълги ръце, сочещи към клетката. А в клетката се е свило нещо като гигантски скорпион, с восъчни на вид нокти, които драскат каменните блокове на настилката, с огнени очи, с бясна опашка, която само чака някой да приближи. Над града се носи дрезгава музика. Смях на извънземни. Топла мускусна воня на строителите. Деца плюят по съществото в клетката. Слюнките им са като огнени езици. Ярка лунна светлина, танцуващи сенки. Затвореното създание е отвратително, злобно, копнее за рода си, чийто кошер е на Алфека или Маркаб, където опашати восъчни същества се придвижват в лъскави тунели. Дни наред строителите на лабиринта идват, присмиват му се и му се подиграват. На създанието му писва от масивните им тела и преплитащите им се паякообразни пръсти, от безизразните им лица и грозните им бивници. Но ето, идва денят, в който извънземният пленник вече им е омръзнал, подът на лабиринта поддава, той полита надолу, опашката му се мята бясно, ала се стоварва в яма с насочени нагоре остриета на ножове.
Нощта настъпи. Роулинс не беше чувал Бордман от няколко часа. От ранния следобед не бе виждал и Мълър. По площада бродеха животни, повечето малки, целите само зъби и нокти. Този ден Роулинс беше дошъл без оръжие. Беше готов да смачка всеки звяр, който се промъкне през решетките.
Нападнаха го глад и студ. Потърси в тъмнината Мълър. Това вече не беше шега.
— Чуваш ли ме? — попита той Бордман.
— Скоро ще те измъкнем.
— Добре де, кога обаче?