— Да, научавам се да лъжа. Но каква полза от това? Нали го чу? Човечеството го отвращава. Той няма да ни сътрудничи, след като го измъкнем от лабиринта.
— Той не е искрен. Ти сам го каза, Нед. Евтин цинизъм на един второкурсник. Този мъж обича човечеството. Ето защо е толкова ожесточен — защото тази негова обич се превръща в отрова в устата му. Но той не се е отдал на омразата. Наистина не е.
— Ти не беше там, Чарлз. Не си разговарял с него.
— Наблюдавах. Слушах. А и познавам Дик Мълър от четирийсетина години.
— Последните девет са най-важните. Те са го променили.
Роулинс приклекна, за да накара Бордман да го погледне в очите. Старият набоде с вилицата си захаросана круша, преодоля гравитацията и я поднесе към устата си. Той нарочно не ми обръща внимание, помисли си Роулинс и продължи:
— Чарлз, погледни на това сериозно. Аз бях там и поднесох на Мълър чудовищни лъжи. Предложих му напълно измислено лечение и той ми запрати тази лъжа обратно в лицето.
— Каза, че не вярвал в съществуването на такова лечение. Но той всъщност вярва, Нед. Просто се бои да излезе от скривалището си.
— Моля те. Изслушай ме. Да предположим, че ми е повярвал. Да предположим, че напусне лабиринта и се остави в ръцете ни. И тогава какво? Кой ще поеме задачата да му съобщи, че няма никакво лечение, че сме го измамили най-безсрамно, че искаме само отново да стане наш посланик, да посети някакви извънземни, двайсет пъти по-странни и петдесет пъти по-опасни от онези, които са съсипали живота му? Аз няма да му съобщя тази новина!
— Няма да се наложи, Нед. Аз ще го направя.
— И как ще реагира той? Да не би да очакваш просто да ти се усмихне, да се поклони и да каже: „Много хитро, Чарлз, ти пак победи“? Да отстъпи и да стори каквото искаш? Не. Не би го направил. Може и да го измъкнеш от лабиринта, но самите методи, които използваш за това, правят немислима вероятността той да ни бъде от полза, след като излезе навън.
— Не е задължително да стане така — рече спокойно Бордман.
— Ще ми обясниш ли в такъв случай тактиката, която смяташ да използваш, след като го информираш, че няма лечение и че му предстои да предприеме нова, опасна мисия?
— Предпочитам да не обсъждам бъдещата си стратегия сега.
— Тогава аз се отказвам — рече Роулинс.
4.
Бордман бе очаквал да се случи нещо подобно. Благороден порив; миг на твърдоглаво неподчинение; наплив на добродетели в съзнанието. Отказвайки се от добре запазваната дотогава безизразност, той вдигна поглед и се втренчи в очите на Роулинс. Да, в тях имаше сила. Решителност — също. Но не и коварство. Още не.
Бордман тихо рече:
— Отказваш се? След всичките ти приказки, че ще служиш на човечеството? Ние се нуждаем от теб, Нед. Ти си незаменим за нас, за нашата връзка с Мълър.
— Посветил съм се на човечеството, но то включва и Дик Мълър — рече остро Роулинс. — Той е част от това човечество, независимо какво мисли. Вече извърших сериозно престъпление спрямо него. Ако не ме посветиш в останалата част на плана, проклет да съм, ако продължа да участвам в него.
— Възхищавам се на убежденията ти.
— Моето оттегляне си остава в сила.
— Съгласен съм с твоята позиция — рече Бордман. — Не се гордея с това, което трябва да извършим тук. Гледам на него само като на историческа необходимост — необходимостта от едно предателство в името на по-важното добро дело. Аз също имам съвест, Нед, много добре развита, осемдесетгодишна съвест. Тя не е атрофирала с възрастта. Ние просто се научаваме да живеем с нейните оплаквания, това е.
— Как ще накараш Мълър да сътрудничи? Ще го упоиш? Ще го измъчваш? Ще му промиеш мозъка?
— Нито едно от тези неща.
— Как тогава? Говоря сериозно, Чарлз. Моята роля в тази работа свършва веднага, ако не науча какво предстои.
Бордман се закашля, допи виното си, изяде една праскова и взе последователно три хапчета. Бунтът на Роулинс бе неизбежен и той бе готов за него, ала все пак се разстрои от избухването му. Времето на пресметнатите рискове бе настъпило.
— Нед, разбирам, че е дошъл моментът да спрем с преструвките. Ще ти кажа какво му предстои на Дик Мълър — но искам да го възприемеш от гледната точка на голямата цел. Не забравяй, че малката игра, която играем на тази планета, не е просто въпрос на лични морални съображения. Независимо от риска думите ми да ти прозвучат високопарно, трябва да ти напомня, че залогът е съдбата на човечеството.
— Слушам те, Чарлз.
— Много добре. Дик Мълър трябва да отиде при нашите извънгалактически приятели и да ги убеди, че човешките същества наистина са интелигентни. Съгласен ли си? Само той е в състояние да го направи, поради уникалната му неспособност да крие мислите си.