— Изглеждаш ужасно — каза Мълър. — Бих рекъл, че току-що са те изнасилили.
— Точно така е.
— Какво се е случило?
— Почакай. Нека си поема дъх. Тичах по целия път от зона F насам.
— Тогава си извадил късмет, че си още жив.
— Може би.
— Още едно питие?
— Не — рече Роулинс. — Още не.
Мълър го гледаше объркан. Промяната бе поразителна, подтискаща, не можеше да се дължи само и единствено на умората. Очите на Роулинс бяха силно зачервени, лицето му пламнало и подпухнало, със стиснати челюсти; погледът му се рееше разсеяно, сякаш търсеше нещо и не го намираше. Пиян ли беше? Болен? Дрогиран?
Роулинс не казваше нищо.
След дългата пауза Мълър заговори, просто за да наруши мълчанието:
— Мислих много върху последния ни разговор. Стигнах до заключението, че се държах като проклет глупак. С всичката тази евтина мизантропия, която ти поднесох.
Мълър клекна и се опита да се взре в неспокойно шарещите очи на младежа.
— Чуй ме, Нед, искам да си взема думите назад. Искам да се върна на Земята за лечение. Ще рискувам, дори то да е експериментално. Искам да кажа, че в най-лошия случай няма да бъда излекуван, а…
— Няма такова лечение — рече глухо Роулинс.
— Няма… лечение…
— Няма лечение. Няма. Това беше лъжа.
— Е, да. Разбира се.
— Ти сам го каза — напомни му Роулинс. — Не повярва и на една моя думица. Спомняш ли си?
— Лъжа.
— Не разбираше защо го правя, но каза, че било глупост. Каза ми, че лъжа. Питаше се какво ще спечеля, като лъжа. Аз наистина лъжех, Дик.
— Лъжеше?
— Да.
— Но аз промених решението си — рече тихо Мълър. — Бях готов да се върна на Земята.
— Няма никаква надежда за лечение — каза му Роулинс.
Той бавно се изправи и прокара пръсти през дългата си златиста коса. Оправи раздърпаните си дрехи. Взе бутилката, отиде до фонтанчето и я напълни. Върна се, подаде я на Мълър, който отпи от нея. Роулинс допи остатъка. Някакво малко и лакомо животинче изтича покрай тях и се мушна през портата, водеща към зона D.
Най-накрая Мълър запита:
— Няма ли да ми обясниш какво става?
— Ние не сме археолози.
— Продължавай.
— Дойдохме специално за теб. Не е никаква случайност. Знаехме през цялото време къде си. Проследили са те още когато си напуснал Земята преди девет години.
— Взех предохранителни мерки.
— Не са свършили работа. Бордман е знаел къде отиваш и е наредил да те проследят. Оставил те е на мира, защото не си му трябвал. Но сега има нужда от теб и дойде да те потърси. Държал те е в резерв, така да се каже.
— Значи Чарлз Бордман те е пратил да ме вземеш? — попита Мълър.
— Да, точно затова сме тук. Това е единствената цел на експедицията — отвърна едва чуто Роулинс. — Избраха ме да установя контакт с теб, защото си познавал баща ми, и би могъл да ми се довериш. И защото имам невинно лице. През цялото време Бордман ме направляваше, подсказваше ми какво да говоря, ръководеше ме, дори ми казваше какви грешки да направя, как да греша успешно. Той ме накара да вляза в оная клетка. Смяташе, че ще ми помогне да спечеля симпатиите ти.
— Бордман е тук! Тук, на Лемнос?
— В зона F. Там е разположил лагера си.
— Чарлз Бордман?
— Да, той е тук. Тук е.
Лицето на Мълър се бе вкаменило, но вътре в него се надигаше силна тревога.
— Защо го е направил? Какво иска от мен?
Роулинс му подсказа:
— Знаеш, че освен нас и хидранците, във Вселената съществува и трета интелигентна раса.
— Да. Тъкмо я бяха открили, когато си тръгвах. Точно затова ме пратиха на посещение при хидранците. Трябваше да постигна споразумение за отбранителен съюз с тях, преди другата раса, извънгалактичната, да влезе в контакт с нас. Ала не успях. Но какво общо има това с…
— Какво знаеш за извънгалактичните?
— Много малко — призна си Мълър. — На практика нищо друго, освен това, което ти казах. В деня, в който се съгласих да отпътувам за Бета Хидри IV, чух за пръв път за тях. Бордман ми каза за съществуването им, но нищо повече. Съобщи ми само, че били изключително интелигентни — превъзхождали ни, — и че живеели в съседен звезден рой. И още: че притежавали умението да извършват трансгалактически пътувания и някой ден можели да ни посетят.