Хостийн и хората му се суетяха с приготовленията за отлитане. Мълър си стоеше в кабината. Бордман отиде при него — сам, невъоръжен. Той също бе способен на благородни жестове.
Седнаха един срещу друг до ниска масичка. Мълър чакаше мълчаливо, с изражение, лишено от емоции. След дълга пауза Бордман рече:
— Благодарен съм ти, Дик.
— Спести си тези приказки.
— Нямам нищо против да ме презираш. Направих онова, което трябваше. Момчето — също. Сега ще го направиш и ти. Мисля, не си забравил, че си жител на Земята.
— Де да можех!
— Не говори така. Ще е лесно, евтино и лекомислено ожесточение, Дик. А ние и двамата сме прекалено възрастни за това. Вселената е опасно място. Ние даваме най-доброто от себе си. Всичко останало е без значение.
Той седеше доста близо до Мълър. Излъчването го порази силно, но нарочно остана на мястото си. Вълната на отчаяние, която го заля, го накара да се почувства на хиляда години. Тялото загнива, душата се руши, смъртоносна опасност за галактиката… зимата идва… празнота… пепел…
— Когато стигнем до Земята — рече бодро Бордман, — ще те инструктирам подробно. След това ще знаеш за радиосъществата толкова, колкото знаем и ние, а то не е много. После всичко зависи от теб. Сигурен съм обаче, Дик, ти ще разбереш, че сърцата и душите на милиарди земляни ще се молят за твоята безопасност и твоя успех.
— Кой сега говори празни приказки? — попита Мълър.
— Искаш ли да уредя някой да те чака при приземяването?
— Не.
— Мога да пратя съобщение. Има хора, които все още те обичат, Дик. Ще дойдат, ако ги помоля.
Мълър рече бавно:
— Виждам напрежение в очите ти, Чарлз. Усещаш близостта ми, тя те разкъсва. Усещаш я с вътрешностите си. С онова зад челото си. С гръбнака си. Лицето ти посивява. Бузите ти увисват. Да, и ще си останеш тук, дори да те убие, защото това е в стила ти. За теб това е ад. Ако някоя жена на Земята не е престанала да ме обича, Чарлз, мога поне да й спестя ада да бъде наблизо. С никого не искам да се срещам. Никого не искам да виждам. С никого не искам да говоря.
— Твоя воля — рече Бордман. От веждите му се стичаха капки пот, които се търкаляха по бузите му. — Може би ще промениш решението си, когато наближим Земята.
— Никога няма да сляза на Земята — отсече Мълър.
Тринадесета глава
1.
Прекара три седмици в поглъщане на всичко, което бе известно за гигантските извънгалактически същества. По негово настояване през цялото това време кракът му не стъпи на Земята, нито пък завръщането му от Лемнос бе огласено. Предоставиха му квартира в бункер на Луната и той си живееше тихо под Коперник, движейки се като робот през стоманеносивите коридори, осветени от фенери. Показаха му всички кубове. Пуснаха му реконструкции, извършени по всеки възможен сензорен метод. Той попиваше информацията. Говореше съвсем малко.
Държаха се на достатъчно разстояние от него, както бе и по време на пътуването от Лемнос. Минаваха цели дни без да срещне човешко същество. А когато срещнеше, хората оставаха на десет, че и на повече метра разстояние от него.
Той нямаше нищо против.
Изключение правеше единствено Бордман, който го посещаваше три пъти седмично и нарочно заставаше в болезнения обсег. Мълър намираше това за отвратително. Бордман изглежда смяташе, че се държи покровителствено чрез тези свои доброволни, напълно ненужни подлагания на дискомфорт.
— Бих искал да стоиш настрани — каза му Мълър при петото му посещение. — Можем да си говорим чрез екрана. Или да стоиш до вратата.
— Нямам нищо против по-близък контакт.
— Аз имам — отвърна Мълър. — Не ти ли е минавало през ума, че аз намирам човечеството за толкова отвратително, за колкото ме смята и то? Вонята от месестото ти тяло, Чарлз, ами тя се забива в ноздрите ми като копие. И не само твоята, на останалите — също. Повдига ми се. Ужасно е. Дори и израженията ви. Порите. Глупаво зиналите ви усти. Ушите. Разгледай някой път отблизо едно човешко ухо, Чарлз. Виждал ли си някога нещо по-отблъскващо от тази розова, сбръчкана чашка? Всички ме отвращавате!
— Съжалявам, че изпитваш такива чувства — рече Бордман.