— Не постъпвай така!
— Там, долу, има нещо, което не искам да изгубя — рече Мълър. — Сега ще си го взема. Стой настрани. Всички стойте настрани. Аз научих истината за хората от Земята. А сега ще си тръгнеш ли вече?
Роулинс мълчаливо облече скафандъра си. Пое към люка. Когато прекрачи през него, Мълър добави:
— Кажи на всички сбогом от мен, Нед. Радвам се, че ти бе последният, когото видях. Така ще ми е по-лесно.
Роулинс изчезна през люка.
Малко след това Мълър програмира кораба си на хиперболична орбита с двайсетминутно забавяне, влезе в спускателната капсула и се приготви за слизането си на Лемнос. Спускането бе бързо, приземяването — добро. Слезе точно в зоната на влияние, на два километра от входната порта на лабиринта. Слънцето бе високо и ярко. Мълър закрачи бързо към лабиринта.
Той бе свършил онова, което искаха от него.
И сега си отиваше у дома.
5.
— Той продължава да прави номера — рече Бордман. — Ще излезе оттам.
— Не мисля — отвърна Роулинс. — Говореше сериозно.
— Ти стоя близо до него и не усети нищо, така ли?
— Нищо. Той вече не излъчва.
— И го знае?
— Да.
— Тогава ще излезе оттам — рече Бордман. — Ще го наблюдаваме и когато пожелае да го вземем от Лемнос, ще го вземем. Рано или късно той ще почувства нуждата от други хора. Преживял е толкова, че се нуждае да премисли всичко, и смятам, че лабиринтът е най-подходящото място за това. Не е готов да се хвърли отново в нормалния живот. Но ще излезе. Двете случки с извънземните унищожиха взаимно въздействието си върху него и той е готов да се върне в обществото.
— Не мисля, че е така — рече тихо Роулинс. — Не мисля, че са се унищожили в равен мащаб, Чарлз. Мисля дори, че той вече не е човешко същество.
Бордман се засмя.
— Да се обзаложим ли? Залагам пет към едно, че до пет години Мълър ще излезе доброволно от лабиринта.
— Ами…
— Значи, обзаложихме се.
Роулинс излезе от кабинета на възрастния мъж. Нощта се бе спуснала. Премина по моста извън сградата. След час щеше да вечеря с едно топло, нежно, всеотдайно същество, което бе извън мяра очаровано от връзката си с прочутия Нед Роулинс. Тя бе добра слушателка, придумваше го да й разказва истории за дръзки дела и кимаше важно, когато й заговореше за бъдещите предизвикателства. Освен това бе добра в леглото.
Поспря на моста и вдигна глава към звездите. Милиони, милиони блещукащи точици светлина потрепваха в небето. Там някъде бяха Лемнос и Бета Хидри IV, както и световете, завладени от радиосъществата, всичките доминиони на хората и дори, макар и невидима, но реално съществуваща — родната галактика на другите. Там някъде бяха лабиринтът върху обширната равнина, гората от гъбообразни дървета, високи стотици метри, както и хиляди планети, заселени с младите градове на земляните, и един чудат резервоар, в орбита около завладения свят. На хиляди планети живееха разтревожени хора, уплашени за бъдещето. Под гъбовидните дървета грациозно вървяха безмълвни, многоръки същества. В лабиринта живееше един… човек.
Може би след година ще посетя Мълър, помисли си Роулинс.
Все още бе твърде рано, за да знае как ще се развият събитията. Никой още не си представяше как ще реагират радиосъществата, ако изобщо реагират, на наученото от Ричард Мълър. Ролята на хидранците, усилията на хората да се защитят, излизането на Мълър от лабиринта, всичко това бе загадка — променливи величини. Вълнуваща и малко плашеща бе мисълта, че ще преживее всичкото това време на изпитания.
Прекоси моста. Видя как междузвездните кораби прорязваха мрака над него. Стоеше неподвижен, усещаше привличането на звездите. Цялата Вселена го притегляше, всяка звезда излъчваше своята сила. Сиянието на небето го заслепи. Открити пътища го примамваха. Помисли си за човека от лабиринта. Помисли и за момичето, гъвкаво и страстно, с очи като сребърни огледала, чието тяло го очакваше.
И изведнъж той се превърна в Дик Мълър, който някога също е бил на двайсет и четири години, с цялата галактика пред себе си. Дали за теб е било по-различно, попита той? Какво изпитваше, когато погледнеше към звездите? Къде те поразяваха най-силно? Тук. Тук. Точно тук, където поразяват и мен. И ти замина за там. И откри. И изгуби. И откри нещо друго. Спомняш ли си, Дик, как си се чувствал някога? Какво ще си мислиш днес, в твоя ветровит лабиринт? Дали ще си спомниш?
Кое те накара да ни обърнеш гръб, Дик?
В какво се превърна?
Забърза към момичето, което го очакваше. Пиха младо вино — тръпчиво, наелектризиращо. Усмихваха се един на друг над трепкащото пламъче на свещта. Сетне той потъна в мекотата й, а още по-късно двамата застанаха един до друг на балкона, който гледаше към най-великия от човешките градове. Светлините му се простираха до безкрая, издигаха се, за да се слеят с другите светлини горе. Той я обгърна, сложи ръка върху голия й хълбок и я притисна към себе си.