— Приятели и колеги — поде Хонегер, — господа от пресата, представители на Скотланд Ярд и уважаема публика, приветствам ви с добре дошли в дома за лунатици „Ламбът“. — Гласът му, който звучеше по-дълбоко и по-силно от обикновено, изпълни залата.
— Събрали сме се тази вечер тук, за да дадем нагледни доказателства, че всичките ви страхове са съвършено ирационални.
Хонегер кимна към един друг лекар, който тръгна към далечната стена на залата, протегна ръка към един шнур и с негова помощ дръпна тежките завеси, които закриваха прозорците. Самите прозорци гледаха към неравната линия на лондонския хоризонт, откривайки черното нощно небе и няколко бледи облака, които се носеха пред сияещия бял кръг на пълната луна.
Лорънс едва не изкрещя.
— Какво… какво правите? — заекна той и се опита да изтръгне ръцете си от кожените каиши, които го държаха вързан за стола.
— Вие сте луди…
Хонегер отклони глава от пълната луна към Лорънс, но продължи да говори високо, за да бъде чут от всички.
— Ние ще останем в тази зала заедно през цялата нощ. И след като сам се убедите, че пълната луна няма никаква власт над вас… и че сте съвършено нормално човешко същество…
— … Господи… — промълви Лорънс.
— … вие ще направите първата малка стъпка по дългия път към вашето възстановяване.
Лорънс се вторачи в него в потрес, неспособен да повярва, че подобно опасно безумие изобщо е възможно. Той огледа тълпата с надеждата да види някое познато лице, към което да се обърне, и там сред тълпата съзря инспектор Абърлайн.
— Абърлайн! — извика той. — Не можеш да допуснеш това… не можеш! Изведи всички навън!
Инспекторът не каза нищо, дори когато няколко глави се обърнаха към него и хората наоколо заговориха оживено. Но погледът на Абърлайн беше суров и напрегнат и Лорънс разбра, че тук няма съюзник.
— Ликантропията8 — поде Хонегер — е болест на ума, която се таи в дълбоките задни ниши на мисълта. Да, мистър Толбът, аз знам, че всичко за вас изглежда съвършено реално.
— Истинско е! Кълна се в Бога, повярвайте ми.
Докторът поклати тъжно глава.
— Вие сте преживели много травматични неща, мистър Толбът, и ние знаем това. Вие мразите баща си. Майка ви е извършила самоубийство. Ето защо баща ви е трябвало да носи вината за нейната смърт…
Лорънс още веднъж впрегна цялата си сила и тежест, за да се освободи от каишите и макар кожените ремъци и дървеният стол да проскърцаха, бягството му очевидно беше невъзможно.
— Вие сте видели как майка ви се е самонаранила. Детският ви ум, обаче, не е могъл да приеме това и вие сте сътворили фантастичната история, че баща ви е „чудовище“.
Лорънс увисна на каишите, дишайки тежко, замаян от лекарствата, измъчван от болката, причинена от малтретирането, на което го бяха подложили Риплър и хората му, съкрушен от ограниченията на човешката си природа.
— Но баща ви не е върколак — каза Хонегер и през публиката премина вълна от смях. Докторът вдигна ръка, за да накара тълпата да замълчи. — Вие не сте били ухапан от върколак.
Той се обърна театрално към отворения прозорец и пълната луна.
— И вие няма да се превърнете във върколак, както и на мен няма да ми пораснат криле, за да излетя през прозореца.
Този път Хонегер позволи на тълпата да се посмее от сърце на шегата му.
На мили разстояние, в старата гора на имението „Толбът“ луната къпеше в сиянието си кръга от древни монолити. Докато Богинята на лова странстваше по небето, бледата й светлина падаше върху камъните, докато най-накрая погали главния обелиск в дъното на кръга. Когато луната се завъртя към центъра на големия небесен часовник, светлината стана по-ярка.
— Днес — продължаваше Хонегер — ние ще останем тук и ще видим как вечерта минава тихо и безметежно.
— Върви по дяволите, глупако — извика Лорънс. — Днес вие ще видите как се превръщам във върколак… и след това ще избия всички ви.
Хонегер му се усмихна снизходително.
— Аз вярвам, че вие по никакъв начин не ни застрашавате, мистър Толбът… а и вие самият сте в безопасност от демоните, които съществуват само в ума ви.
— Моля ви, докторе — каза Лорънс с треперещ глас, — чуйте ме. Дори да не ми вярвате, поне се погрижете да бъда упоен, за бога. Или ме оковете и заключете.
— Вие сте достатъчно здраво подсигурен.
— Говоря за вериги и решетки, по дяволите! Оковете ме… или ме убийте. Моля ви, това ще бъде проява на милост. Убийте ме!
— Успокойте се, мистър Толбът. Скоро ще видите, че всичко това е само в ума ви.
Лорънс почувства остри болки в ръцете си и когато погледна към тях, видя вените му силно да пулсират, сякаш изведнъж през тях бяха потекли огромни количества кръв. Той наблюдаваше с нарастващ ужас как порите му се разширяват и по пръстите и китките му пониква черна козина.
8
Ликантропия (от ст.гр., ликос — вълк и антропос — човек) — митична болест, предизвикваща метаморфозата на човек във вълк (върколак). — Б.ред.