Окончателният резултат бе изумителен — изглеждаше още по-красива, но и страшно предизвикателна. Освен това рискът бе огромен — едно навеждане и… всичко щеше да излезе наяве. Джулиана се огледа отчаяна. И после се сети. Трябва да се закопчае с брошка! Така деколтето ще се прибере плътно към гърдите. Тя се хвърли към тоалетната чантичка и извади мексиканската брошка, която й бе купил Джо. С това въпросът бе решен. Оставаше само прическата, обувките и обеците. Само след няколко минути Джулиана бе напълно готова. Тя наметна новото палто, стисна под мишница елегантната чанта и излезе.
Никак не й се занимаваше с колата и затова поръча на портиера да й извика такси. Докато чакаше на рецепцията, ненадейно й се прииска да се обади на Франк. Представа нямаше откъде й дойде тази идея. Всъщност, защо не? Джулиана вдигна слушалката и поръча междуградски. Докато очакваше да я свържат, тя се заслуша в монотонното дърдорене на телефонистката. Някъде отдалеч се обади Сан Франциско, поискаха номера и най-сетне, след серия от превключвания, в слушалката се разнесе сигналът за повикване. Джулиана се огледа за таксито, но колата още я нямаше.
— Номерът не отговаря — рече телефонистката в Чейене. — Ако желаете, можем да позвъним малко по-късно…
— Не — Джулиана поклати глава. В края на краищата това бе само едно случайно хрумване — Няма да съм тук. Благодаря ви — Джулиана остави слушалката и излезе на потъналата във вечерен здрач улица, където трябваше да се появи таксито.
Не след дълго пред нея спря елегантна, почти нова кола, блеснала от чистота. Отвориха й вратата и Джулиана се настани на задната седалка, замислена за предстоящата среща с Абендсън.
Малката едноетажна къща на Абендсънови беше ярко осветена и отвътре се чуваха шумни гласове и музика. В градината отпред цъфтяха рози и докато се изкачваше по мраморните стъпала, Джулиана си помисли: „Дали не сбърках адреса? Това ли е наистина Високият замък? Ами всичките тези слухове и легенди — нима са само измислица?“ Къщата бе съвсем обикновена, градината — чудесно поддържана. На стената на гаража небрежно бе подпрян детски велосипед.
Джулиана се изкачи на верандата. Вратата бе полуотворена, виждаше се просторен хол изпълнен с хора, пиано, прозорци с венециански завеси, библиотека… „Обзаведено е с вкус — рече си тя, докато натискаше звънеца — Изглежда, че у тях тази вечер има парти. Но не, присъстващите са облечени по домашному.“
— Да? — на вратата стоеше разрошен малчуган на около тринадесет години, облечен с фанелка и джинси.
— Дали… мистър Абендсън е у дома? — запита неуверено Джулиана. — Ще мога ли да го видя?
Момчето й обърна гръб и извика към стаята:
— Мамо, една жена тук пита за тате.
Към вратата се приближи около трийсет и пет годишна стройна червенокоса жена, със сиви пронизителни очи и уверена усмивка. За Джулиана нямаше и капчица съмнение, че това е Керълайн Абендсън.
— Обадих ви се снощи — каза тя.
— О, да, спомням си — кимна все така усмихната мисис Абендсън. Имаше великолепни, равни зъби. „Сигурна съм, че е ирландка — помисли си Джулиана. — Само ирландките могат да бъдат едновременно красиви и мъжествени.“
— Заповядайте — продължи жената. — Дайте си палтото. Идвате тъкмо на време — няколко наши приятели са дошли на гости. О, каква чудесно рокля — модел „Шерубини“, ако не се лъжа — тя поведе Джулиана през стаята. — Съпругът ми е тук някъде. Ще търсите висок мъж с очила и чаша уиски в ръка — жената огледа изпитателно Джулиана, сякаш виждаше през нея.
„Удивително — помисли си тя — веднага се разбрахме като стари приятелки.“
— Идвам отдалеч — каза тя.
— Да, знам. А, ето го и него — Керълайн я поведе към група мъже. — Скъпи, ела тук, ако обичаш. Да ти представя твоя ревностна почитателка, която изгаря от желание да размени няколко думи с теб.
Към тях се приближи висок мургав мъж с черна къдрава коса и топли кафяви очи, които надзъртаха зад тънките очила. Облечен бе в скъп костюм от английска вълна, който подчертаваше широките му рамене. Цялостният ефект бе направо поразителен. Джулиана се спря и се облещи в мъжът пред себе си.
— Мисис Фринк — обясни Керълайн — идва чак от Кенън сити, Колорадо, само за да се срещне с теб и да си поговорите за „Скакалците“.
— Мислех, че живеете в крепост — промърмори объркано Джулиана.
Хаутърн Абендсън се наведе усмихнато, за да я разгледа по-отблизо.
— Да, съвсем доскоро — отвърна той. — Но трябваше да се качваме до там с асансьор, а аз имам фобия от асансьори след едно юнашко напиване. Казват, че тогава съм отказал категорично да седна в асансьора, защото съм бил дълбоко уверен, че въжето го тегли не друг, а самия Исус Христос. А пред него не мога да стоя прав.