Джулиана го гледаше неразбиращо.
— Хаут, — обясни Керълайн — се е зрекъл, ако някога срещне Исус, да седне пред него.
„Аха, химнът“ — досети се Джулиана.
— Значи се отказахте от Високия замък и се върнахте да живеете в града — кимна тя.
— Какво искате да ви сипя? — попита Абендсън.
Джулиана вдигна поглед към шкафа с наредените отгоре бутилки.
— Малко „Харпър“ — каза тя — повечко лед. Така го предпочитам. Познавате ли Оракула?
— Не — поклати глава Хауторн и се зае да приготвя напитката.
— А „Книгата за промените“? — попита изумено тя.
— Нищо не ми говори — той й подаде чашата.
— Защо се заяждаш? — намеси се Керълайн.
— Прочетох вашата книга — рече Джулиана. — В интерес на истината, свърших я едва днес. Откъде научихте с такива подробности за света, който описвате?
Хауторн вдигна замислено ръка и се почеса по брадата. Погледът му се рееше из стаята.
— Използвахте ли Оракула? — настоя Джулиана.
Хауторн сведе поглед към нея.
— Не мислете че ви се подигравам — продължи тя. — Отговорете ми искрено, моля ви.
Хауторн прехапа устни, скръсти ръце на гърди и се залюля на токовете си. В стаята бе настъпило мълчание, всички гледаха към тях. Лицата им бяха мрачни, нещо в думите на Джулиана ги бе подразнило. Но това сега нямаше никакво значение. Твърде дълъг път бе изминала и твърде много бе пожертвала, за да се задоволи с каквото и да било друго, освен истината.
— Това… — заговори Абендсън — е доста труден въпрос.
— Не, не е — отвърна Джулиана.
Присъстващите мълчаха и я гледаха потресени.
— Съжалявам — отвърна Абендсън. — Не бих могъл да отговоря. Поне не веднага. Ще трябва да се примирите с това.
— Защо тогава написахте книгата?
Абендсън посочи с пръст брошката на гърдите й.
— Каква роля изпълнява това дребно украшение? Пази ви от злите духове на отвъдния свят или просто съединява отделните части на цялото?
— Защо се опитвате да смените темата? Защо бягате от въпроса ми с такива безвкусни забележки? Държите се като дете.
— Всеки човек — отвърна Хауторн — си има своите тайни. Вие си имате вашата, аз моята. Трябваше да възприемете книгата ми такава каквато е, точно както аз ви възприемам такава каквато сте — той отново посочи с ръка брошката на гърдите й. — Без да се интересувам, дали онова, което виждам е истинско, или подправено.
„Изглежда, че го ядосах“ — помисли си Джулиана. В държанието на Абендсън се долавяше известна враждебност. Керълайн го гледаше напрегнато, стиснала здраво устни. Вече не се усмихваше.
— В книгата — продължи Джулиана — вие намеквате за някакъв изход. Така ли е?
— Изход? — повтори насмешливо той.
— Дори не можете да си представите, колко много направихте за мен. Сега вече виждам, че няма от какво да се страхувам, няма смисъл да мразя, да желая, да бягам или да преследвам.
Той разклати късчетата лед в чашата. След това сведе поглед към нея.
— Аз мисля, че в този свят има много неща, заради които си заслужава да се живее — рече Хауторн.
— Знам какво си мислите — прекъсна го Джулиана. Беше го прочела в очите му, както неведнъж го бе виждала и в очите на други мъже. Но отдавна не беше срамежливото малко момиче. — В гестаповското ви досие пише, че имате слабост към такива жени като мен.
По лицето на Абендсън пробягна едва видима сянка.
— Гестапо не съществува от 1947.
— Тогава SD, или каквото там имат.
— Не бихте ли обяснили по-подробно? — намеси се Керълайн.
— Разбира се — кимна Джулиана. — Пристигнах в Денвър с един от тях. Рано или късно ще се доберат до тук. Трябва да се скриете някъде, не може повече да живеете така. Дори аз можех да вляза безпрепятствено. Следващият, когото изпратят… едва ли някой ще успее да го спре.
— Казахте „следващият“ — произнесе след кратка пауза Хауторн. — А каво стана с този, с който сте пристигнала в Денвър? Защо не дойде с вас тук?
— Защото му прерязах гърлото — отвърна Джулиана.
— Това е голямо постижение — отвърна Хауторн — за момиче като вас.
— Не ми ли вярвате?
— А защо? — попита той като я гледаше усмихнато. Очевидно и през ум не му минаваше, че не говори истината. — Благодаря ви.
— Трябва да се скриете — настоя Джулиана.
— Ами… както вече знаете, опитахме се. Прочели сте го на корицата на книгата. Там пише и за арсенала от оръжия в избата, и за телената ограда с ток. Написано е да създава впечатление, че и сега живея там — гласът му прозвуча сухо, уморено.