— Знаете ли коя сте вие? — попита я и сетне се извърна към стоящата отзад Керълайн. — Това момиче е демон. Дух от недрата на земята който… — той вдигна замислено ръка към лицето си и без да иска размести очилата — която се скита неуморно по света. Тя върши само онова, което й повелява инстинкта. Не искаше да ни причинява болка, дойде така, както идва бедата и щастието — неочаквано. И въпреки всичко, радвам се че се срещнах с нея. Не съжалявам, за онова което й разкрих. Мисля, че и тя не знаеше какво точно ще научи тук. Така че, в края на краищата тази среща се оказа полезна за всички ни. Хайде да не се караме повече и да се разделим като приятели.
— В нея има някаква ужасна разрушителна сила — каза Керълайн.
— Такава е действителността — отбеляза Хауторн. — Благодаря ви за онова, което сте направили в Денвър.
Тя му подаде ръка.
— Приятна вечер. И послушайте жена си — носете винаги оръжие.
— Не — поклати глава той. — Отдавна съм взел решение и повече не желая да се връщам на този въпрос. А усетя ли че страхът надделява, обръщам се за съвет към Оракула. Това става най-често нощем — той се усмихна. — Всъщност, единственото, което ме притеснява в настоящия момент е че докато седим тук и дрънкаме небивалици, онези нещастници в гостната пресушават безценните ми запаси от алкохол — той се обърна и закрачи решително към шкафа с напитките.
— А сега къде ще отидете? — попита я Керълайн.
— Не зная — досега не бе се замисляла за това. „Струва ми се, че приличам на него — мислеше си тя. — Не позволявам на някои неща да ме тревожат, колкото и да са важни те.“
— Може би ще се върна при моя съпруг — Франк. Опитах се да му позвъня снощи, но не успях да се свържа.
— Бих искала, независимо от всичко, което се случи тази вечер…
— Зная че ви причиних само болка — прекъсна я Джулиана.
— Толкова съм объркана. Все пак, спасили сте живота на Хауторн, а и всичко което се случи след това.
— Странно — рече Джулиана. — Никога не бих си помислила, че истината ще ви разгневи. „Истината — помисли си тя — е страшна като смъртта. Но да я откриеш е много по-трудно.“
— Честно казано, мислех че ще ви стане по-леко, като я научите. Но изглежда съм се лъгала — тя се усмихна и Керълайн с известно усилие й отвърна. — Е, тогава лека нощ.
Джулиана се извърна, спусна се по мраморните стъпала, пресече огряната от светлините на гостната градина и изчезна в мрака на нощната улица.
Вървеше по тъмния тротоар, без да поглежда назад, към къщата на Абендсън. Знаеше че рано или късно, край нея ще мине някоя лъскава, елегантна, пълна с живот кола и ще я откара обратно в мотела.