Ако питат мен, — мислеше си тя — най-много ми допада Балдур фон Ширах. Той единствен от всички изглежда нормален. Но може би затова няма никакън шанс.“
Тя зави и се заизкачва по дървената стълба на старата къща, в която живееше.
Когато влезе в стаята си завари Джо Синандела така като го бе оставила — заспал по корем на леглото, гол, отпуснал двете си ръце встрани.
„Не е възможно — помисли си тя. — Не трябва да е тук. Камионите тръгнаха. Нима ги е изпуснал? По всичко изглежда че да.
Едно се чудя — дали така е искал?
Какъв странен мъж… толкова активен, не ме остави да спя през цялата нощ. Но сякаш умът му през цялото време беше някъде другаде.“
Без да се замисли тя се зае по навик да прибира храната в стария разнебитен от употреба хладилник. А след това почисти масата.
„Може би защото го прави прекалено често — реши тя. Превърнало се е във втора природа, тялото му извършва движенията, както моето сега, докато подреждам масата и поставям чините в умивалника. Върши го без да се налага мозъчен контрол, като ония опити в училище, когато откъсвахме кракът на жабата и той продължаваше да помръдва.“
— Ей — повика го тя. — Събуди се.
Джо се размърда в леглото, похърквайки.
— Слуша ли предишната нощ шоуто на Боб Хоуп? — попита го Джулиана. — Разказа един ужасно смешен виц — как някакъв немски майор интервюирал марсианци. Та марсианците не можели да представят справка за своята расова принадлежност, както и родословно дърво, в което да се доказва че родителите им са арийци. Ето защо майорът докладвал в Берлин, че Марс е населен от евреи — тя се върна в стаята и завари Джо да се излежава на леглото. — Високи не повече от метър и с по две глави… нали знаеш как ги подкарва такива вицове Боб Хоуп?
Джо отвори очи и я погледна мълчаливо с немигащи очи. Мрачното, покрито с едва покарала брада лице, черните, изпълнени с болка очи… Джулиана замълча.
— Какво има? — осмели се най-сетне да попита. — От какво се страхуваш?
„Не — помисли си тя — Франк беше този, който непрестанно се страхуваше. Но този — просто не знам какво му е.“
— Камионите заминаха — рече Джо и се надигна.
— И какво ще правиш сега? — тя приседна на единия край на леглото.
— Ще ги изчакам на връщане. Той няма да ме издаде на никого, знае че и аз бих постъпил така.
— Значи и преди ти се е случвало?
Джо предпочете да не отговаря. „Значи наистина си искал да го направиш — помисли си тя. — Сега вече те разбирам.“
— Ами ако избере друг маршрут?
— Винаги пътува по шосе номер Петдесет. Никога по Четиресет. Веднъж като пътувал по Четиресет станала катастрофа — някакви коне изскочили на пътя и той се блъснал в тях. Това се случило в Скалистите планини — той вдигна дрехите си от креслото и започна да се облича.
— На колко години си, Джо?
— Трийсет и четири.
„Значи сигурно си участвал във войната.“ Не беше забелязала следи от рани, имаше доста хубаво, добре сложено тяло и дълги стройни крака. Джо видя че го оглежда, намръщи се и се извърна.
— Не мога ли да гледам? — попита тя изненадано. Цяла нощ заедно, а сега това притеснение. — Да не сме някакви насекоми, които толкова не могат да се гледат на дневна светлина, че се завират в стената?
Той изръмжа нещо неразбрано и зашляпо бос и по гащета към банята.
„Това е моят дом — помисли си Джулиана. — Позволих ти да останеш тук, а ти не ми даваш дори да те гледам. Защо тогава ти трябваше да оставаш?“ — Тя го последва в банята. Джо тъкмо се готвеше да се избръсне.
На ръката си имаше избледняла татуировка — буквата К.
— Какво е това? — попита го тя. — Жена ти? Кони? Корин?
— Кайро — отвърна Джо докато си миеше лицето.
„Какво екзотично име“ — помисли си Джулиана със завист. И след това се изчерви.
— Колко съм глупава само — рече тя. Разбира се — италианец, трийсет и четири годишен, от нацистката част на света… при това участвал във войната. На страната на Оста. И се е бил в Кайро, всички немски и италиански ветерани сигурно имат такива за спомен от победата над британските и австралийски части под командването на генерал Гот.
Тя се върна в стаята и се зае да оправя леглото. Джо бе подредил вещите си на нощното шкафче, дрехи и малка чантичка, дребни лични предмети. Между тях забеляза мъничка, облечена в кадифе кутийка. Вдигна я и я отвори, изпълнена с любопитство.
„Наистина си се сражавал край Кайро — помисли си Джулиана, докато разглеждаше медала «Железен кръст — втора степен», който лежеше на дъното на кутийката. На гърба беше гравирана датата на връчване — 10 юни 1945. — Едва ли всички са получили такива. Чудя се какво ли си направил, за да се отличиш… тогава си бил само на седемнадесет.“