— В книгата Италия изменя на Оста — рече Джо.
— О! — възкликна тя.
— Италия минава на страната на съюзниците. Присъединява се към англо-саксонските сили и разкрива — както той казва — „слабините“ на Европа. Съвсем естествено е за него да мисли по този начин. Всички знаем за страхливите италиански войници, които си плюели на петите в мига, в който зървали насреща си британските герои. Големи любители на винцето. Веселяци, които не са създадени да се бият. А този тук… — Джо затвори книгата, обърна я и погледна корицата — …Абендсън. Не искам да го виня. Надраскал е тези фантасмагории, въобразявайки си свят в който Оста е загубила. И как иначе, освен като Италия предаде останалите? — гласът му потрепери. — Дучето беше един клоун — това всички го знаем.
— Трябва да обърна бекона — тя изприпка към кухнята.
Джо я последва, без да изпуска книгата и продължи:
— После идват американците. След като са разгромили джапанките. А след войната американците и британците си поделят света. Точно както в действителност постъпиха Германия и Япония.
— Германия, Япония и Италия — поправи го Джулиана.
Той се втренчи в нея.
— Забрави Италия — повтори Джулиана като го гледаше спокойно. „Ето че и ти я забрави — помисли си тя. Както всички останали. Малката империя в Близкия изток — новият оперетно-комичен, велик Рим.“
Тя поднесе на масата готовия бекон с яйца, препечени филийки, мармалад и кафе. Джо се нахвърли лакомо на закуската.
— С какво ви хранеха в Северна Африка? — попита го докато сядаше.
— Умрели магарета — отвърна Джо.
— Това е ужасно.
Джо се ухили с изкривена усмивка и добави:
— На италиански — „Азино Морте“. Консервите с телешко месо носеха инициалите „АМ“. Германците ги наричаха Alter man — стар човек — той продължи да се тъпче.
„Страшно ми се иска да прочета тази книга — помисли си Джулиана и протегна ръка към книгата, която Джо бе стиснал под мишница. — Дали ще остане толкова дълго че да мога? Книгата беше с омазнени корици, страниците бяха захабени. Четена от безброй шофьори на камиони — мислеше си тя, — по време на дългия път. В тясната койка зад седалката, късно през нощта… Обзалагам се, че четеш бавно, Джо. Бас държа че седмици, а може би и месеци наред си заспивал над тази книга.“
Тя отвори напосоки книгата и зачете:
„…и ето че на стари години бе доживял така жадувания покой, владения, за които древните са мечтали, но не са могли да създадат, кораби от Крим до Мадрид и една цяла и неделима Империя, с един език, единен паричен знак и под един флаг. Величествено се вее «Юниън Джак» от изгрев до залез слънце, най-сетне се сбъднаха думите от химна: «Управлявай, Британия над моретата…»“
— Аз също нося със себе си навсякъде една книга. Всъщност не е точно книга, а Оракул, казва се „И Цзин“ — Франк ме запали по него и оттогава не мога да взема нито едно решение, без да поискам неговия мъдър съвет. Тя затвори корицата на „И скакалци земята покриха“ — Искаш ли да ти я покажа? Искаш ли да я използваш?
— Не — поклати глава Джо.
Тя подпря брадичката си на скръстените на масата ръце, погледна го изпод вежди и рече:
— За постоянно ли смяташ да останеш тук? Какво възнамеряваш да правиш? „Да си затваряш очите пред презрението и обидите? — довърши мислено тя. — Страхувам се че някой ден наистина ще ме заразиш с твоята омраза към живота. И все пак — в теб има нещо. Приличаш на някое дребно животно — беззъбо, но хитро. — Джулиана плъзна поглед по мрачното му лице. — Как можах да си въобразя че си по-млад от мен? Всъщност, това не е чак толкова далеч от истината — ти си и винаги ще си останеш малчуганът, който боготвори своите възрастни братя, своят майор Парди и генерал Ромел и се задъхва от злостно желание да докопа и задуши някой британски «томи». Дали наистина са удушили братята ти с телена примка? След войната много се говореше за тези зверства, показваха снимки, разкази на очевидци… — тя потрепери. — Но британските командоси бяха изправени пред съда и получиха заслужено наказание преди много години.“
Музиката по радиото спря, предаваха информационния бюлетин от Европа. Гласът постепенно отслабна и накрая едва се долавяше. След известна пауза настъпи тишина. После се разнесе друг, ясен и силен глас — говорителят от Денвър. Тя протегна ръка да го изключи, но Джо я задържа.
— …новината за смъртта на канцлера Борман разтърси Германия, където доскоро всички бяха уверени…
Двамата с Джо скочиха на крака.
— …всички райхстанции преустановиха своите предварително обявени програми и слушателите чуха печалния реквием „Horst Wessel Lied“ в изпълнение на мъжкия хор „Das Reich“ при SS бригадите, в памет на любимия партейогеносе. Малко по-късно на среща в Дрезден на Партей секретарят със началници на отдели в Sicherheitsdienst, националната полицейска служба, която зае мястото на гестапо след…