Джо побърза да усили звука.
— …извършените от наскоро починалия райсхфюрер Химлер, Алберт Шпеер и други промени в правителството, беше обявен двуседмичен официален траур и в този момент вече почти всички магазини и канцеларии са затворени. Все още няма съобщение за предстоящо събиране на Райхстага, редовния парламент на Третия райх, който трябва да гласува…
— Хайдрих ще е — каза Джо.
— Бих предпочела да е онзи русокосият, Ширах — отвърна тя. — Божичко, най-сетне умря. Как мислиш, дали Ширах има шансове?
— Не — отряза Джо.
— Може би сега ще избухне гражданска война? — предположи тя. — Всички са вече толкова стари — и Гьобелс и Гьоринг — старата гвардия на Партията.
А радиото продължаваше:
— …който е на почивка във вилата си край Бренер…
— Това ще да е дебеланкото Херман — извика Джо.
— …заяви че е потресен от тежката загуба, не само на непобедимия войник, патриот и верен водач на Партията, но и на своя любим другар, комуто, както добре си спомняме оказа поддържка в трудните дни веднага сред края на войната, когато враждебни на Борман елементи протягаха нечисти ръце към властта…
Джулиана изключи радиото.
— Омръзна ми да слушам тези дрънканици — рече тя. — Защо използват такива изрази? Говорят за тези ужасни убийци, сякаш са хора като теб и мен.
— Те наистина са като нас — отвърна Джо. Той седна на масата и отново се зае да се храни. — Ако бяхме на тяхно място и ние щяхме да постъпим по същия начин. Те спасиха света от комунизма. Ако не беше Германия сега щяхме да сме под властта на червените. А по-лошо от това няма.
— Само си говориш — прекъсна го Джулиана. — Като ония по радиото. Дрън-дрън.
— Живял съм под нацистко управление — поклати глава Джо. — И добре знам какво е. Живял съм повече от петнадесет години — Това ли наричаш дрън-дрън? Имам работническа карта от „Организация Тод“. Работех там от началото на 1947-ма, първо ме изпратиха в Северна Африка, после в САЩ. Слушай — той забоде пръст в ребрата й — в мене има нещо от италианския пътно-строителен гений, в ОТ ме ценяха високо. Не се занимавах с насипване на асфалт, или бъркане на бетон за аутобани, работех в проектанския отдел. Като инженер. Един ден при нас пристигна на инспекция самият доктор Тод. На тръгване ми каза: „Имаш златни ръце, момче“. Това беше велик момент, Джулиана. Гордостта от труда — това не са само празни думи. Преди този случай нашата работа не се ползваше с кой знае какво уважение сред нацистите, дори и аз мислех така. Аристократи. Работническият фронт сложи край на всичко това. За пръв път погледнах с други очи на своите ръце — говореше бързо и развълнувано и италианският акцент взимаше връх. С мъка разбираше какво й казва. — Живеехме в гората, в планинската част на щата Ню Йорк, бяхме като едно голямо семейство. Пеехме песни. Марширувахме до работната площадка. Завладяни от боен дух, но да строим, а не да рушим. Това бяха най-хубавите дни за всички нас, издигахме наново разрушеното през войната — красиви, чисти и стройни редици от жилищни блокове, цял един нов Ню Йорк, със своя нов център, възтановявахме Балтимор. Всичко това вече е минало. На сцената се появиха големите картели от рода на „Ню Джърси Круп“ и „Зонен“. Но това не са нацистите, това си е просто дъхът на стара, могъща Европа. И чу ли най-лошото? Достопочтени нацисти като Ромел и Тод, хиляди пъти по-добри от продажни индустриалци от типа на Круп и неговите банкери, всички тези честни стари прусаци трябвало да бъдат изпратени в газовите камери. Всички тези хора на честта.
„Така е — мислеше си Джулиана — на всеки му идва редът. И на твоите идоли — Ромел и Тод, които изпълниха ролята си в историята и дори през 49-та прокараха закон за амнистия на евреите. А след това… сбогом Тод, сбогом Ромел, не сте ни нужни повече.
Да не мислиш, че не знам какво е да живееш при нацистите? — мислеше си Джулиана. — Колко пъти съм го чувала от Франк. Не е необходимо точно ти да ми разказваш за това. Мъжът ми беше евреин. Тоест той е евреин. Знам че доктор Тод беше един от малкото благородни хора на този свят, знам че всичко което искаше е да осигури работа за всеки, искаше честен, уважаван труд за милионната армия от отчаяни американски мъже и жени, които търсиха своето място сред руините на войната. Знам че искаше да изгради здравноосигурителни мрежи и ваканционни селища и свястно жилище за всеки, независимо от расовата принадлежност. Той беше строител, а не мислител… и в повечето случаи успяваше да постигне замисленото. Но…“